Вече мъртво животното било намерено от човек, обслужващ близка газ станция, в храстите близо до детска площадка в Хакни, северната част на Лондон.

Плъхът тежал около 11 килограма.

Доктор Дуги Кларк от Университета в Хъдърсфийлд смята, че това е  необикновен гризач от Африка, принадлежащ към опосумите.

Той е бил домашен любимец, но е избягал от стопанина си и е намерил смъртта си на улицата.

Тези огромни плъхове са много умни. Често ги водят  на каишка, като куче. Те са много популярни като домашни любимци.

Доктор Кларк е пояснил, че тези плъхове са всеядни. Скитайки се из квартала те могат да се хранят с ориз, пържени картофи, варено пиле и други отпадъци, изхвърлени в кофите за боклук.

Плъхът вероятно е умрял от отрова, предназначена за гризачи.

Колко такива „домашни любимци“ има в Англия, за сега не се знае.

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Кучетата копират мимиките на лицето на някой друг индивид. Този феномен се нарича ‘емоционално заразяване“.

Подражанието на поведението е основна форма на емпатия, когато индивида споделя емоциите на друг.

Да се изучат мимиките на хората и кучетата е сложно, защото те имат различни лицеви мускули.

Ако куче играе с друго куче, може да се види мотивацията и емоционалното състояние на другото куче. Първото имитира израза и движенията на второто.

Кучетата са много по-социални за разлика от котките.

Кучетата могат в известен смисъл също „улавят“ човешки емоции, но не на всички хора, а само на своите стопани, защото много добре ги познават.

Изследователите са убедени, че кучетата повече копират поведението на познати. Средно 77 процента от кучетата са показали „висока степен на емпатия“.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Един човек бил на гости. Той чул стопанина на дома да казва:

– Слънчице, подай ми вилицата!

– Зайченце, къде е кърпата?

– Котенце, нарежи още малко сирене!

Гостът бил много изненадан и за това попитал:

– От колко време сте женени?

– От двадесет, – отговорил домакинът.

– И до сега все още намирате за нея такива нежни имена?

– О, не! Просто забравих как се казваше…..