Posts Tagged ‘стол’

Дърводелецът

неделя, август 29th, 2021

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.

По-близко общение

вторник, юли 13th, 2021

Роза се люлееше на любимия си стол в кухнята при баба си. При честите си посещения тя много време прекарваше в него кръстосала крака, но не оставаше безучастна към това, което ставаше край нея.

Дори, когато се прибереше в града при родителите си, тя си мечтаеше, отново да се върне там.

Обстановката в бабината кухня бе разнолика, но същевременно една и съща.

Едва забележимата пара безшумно се процеждаше под похлупака на тенджерата върху печката. А през това време баба ѝ пържеше, режеше, осоляваше и какво ли още не.

Ръцете ѝ бързо се движеха. От тях се очакваше да сътворят нещо неописуемо вкусно.

През цялото време старицата не млъкваше. Разказваше и споделяше нещата, които бе преживяла или ѝ се бяха случили през деня. Тя беше необикновена жена. Зареждаше се от прекараното време с хората.

Баба Рени много обичаше внучката си. Това прекрасно приятелство между двете ги доближаваше все по-близко една до друга. Така става с хората, които много се обичат.

По същия начин, когато отворим Библията, сме на най-доброто място, където можем да поседим заедно с Бог. Неговото огромно сърце изпълнено с любов към нас ни очаква с нетърпение. Той жадува за разговор с нас.

Когато останем насаме с Него, мъдростта на Писанието, неговите мисли и цели се разкриват все по-ясно.

Този, който общува с Господа, не може да остане същия.

Слушай ме с очите

вторник, юни 1st, 2021

Елена бе млада майка. Тя бе старателна домакиня. Днес реши:

– Ще приготвя картофите така, както Дичо ги обича. Той скоро ще се върне от училище и сигурно много ще се зарадва на изненадата.

Дичо вървеше по улицата. По пътя за къщи той си припомняше всички неща, които го бяха поразили този ден.

– Ще разкажа на мама всичко, което видях и преживях, – замечта се момчето. – Ще бъда много подробен, за да разбере всичко.

С радостен вик Дичо се втурна в кухнята и прегърна майка си през кръста. Тя внимателно го отстрани и го посъветва:

– По-внимателно, без да искам мога да те попаря или изгоря.

Дичо седна послушно на близкия стол и започна да разказва, преживяванията си през този ден.

Майка му бе заангажирана с готвенето и не го слушаше. Тя бе невнимателна слушателка. Отговаряше кратко на сина си, без да задава въпроси.

Изминаха няколко минути и Дичо с болка усети, че майка му изобщо не го слуша.

Той дръпна полата ѝ с все сила. Елена се олюля и щеше да падне.

– Какво правиш? – извика тя.

– Мамо, слушай ме с очите, – изкрещя Дичо.

Елена се смути и си помисли:

„Малкият е пощурял“.

Но после осъзна какво искаше да ѝ каже синът ѝ.

Неговият призив беше пределно ясен: „Изслушай ме. Искам да бъда важен за теб в тази минута“.

Провалът

вторник, май 25th, 2021

Рано сутринта Катя и Павел тихо се съвещаваха, над няколко листа изписани с дребен почерк.

От днес започна работата им като помощници на директора.

Бе им зададена задача:

– От тези листове, – бе казал директорът, – трябва кратко и ясно да извадите съобщенията предназначени за нашето училище. Учениците не обичат многословието и се дразнят ако нещо не са разбрали. Затова постарайте се съучениците ви да разберат точно нещата.

Това не се оказа много лесно за младите помощници. Дори ги изнерви допълнително и ги поизпоти.

На помощ им дойде учителката по литература в горните класове. Тя леко ги поведе и те успешно оформиха изреченията.

До тук добре, но се появи ново препятствие.

Извадения текст, трябваше да се прочете ясно и гладко.

– О, това не е за мен, – Катя веднага се дръпна назад.

Павел бе притеснен. Едно е да четеш на дядо си вестник или на по-малкия си брат приказка, но тук те слуша цялото училище.

Павел взе листа и започна да се упражнява. От време на време запъваше и пак почваше от начало.

Наближаваше и времето за четенето по микрофона. Катя показа на Павел, че му стиска палци и се отдръпна.

Включиха микрофона. Буквите заиграха пред очите на момчето и дори се сляха. Павел едва не припадна.

Тогава усети една силна ръка върху рамото си и чу окуражителен мъжки глас:

– Смело, момчето ми. Ще успееш. Само не се страхувай.

И Павел започна. Не направи нито една грешка, а гласът му звучеше уверено.

Когато всичко свърши, той се строполи на стола.

– Много добре беше, – дотича до него Катя и го прегърна.

До края на деня двамата помощници трябваше да се срещнат с различни ученици и да разрешат проблемите им, но и това не се оказа толкова лесно.

Приключили работата си Павел и Катя обезсърчени и много изморени се готвеха да напуснат директорския кабинет.

Точно тогава влезе директорът и ги покани да седнат.

– Е, как мина първият ви ден като мои помощници?

Катя бе навела глава и не смееше да погледне никого.

– Провалихме се, – изпъшка Павел. – Добре, че останалите учители се намесваха та ни помагаха.

– Тук всички си помагаме, – уточни директорът. – За това и успяваме.

– Ние мислехме, че е толкова лесно …… – и Катя се разплака.

– Има още много да учим преди да предявим претенции да станем ваши помощници, – тъжно каза Павел.

– За учене, всеки се учи, – весело отвърна директорът. – Дори и ние въпреки, че според вас сме толкова големи, продължаваме да се учим. Не се отчайвайте. В живота има и такива дни, но те ни подготвят и оформят за нещо по-хубаво.

– Благодаря ви, – очите на Павел светнаха. – Нищо в живота не се постига лесно. Това са ми го казвали не един път в в къщи. Чувал съм го десетки пъти, но до сега не съм го разбирал.

– Каня ви да идвате по-често и да ни помагате, – усмихна се директорът. – Има какво да научим от вас. Бяхте инициативни, не се отказвайте толкова лесно.

– Ще дойдем пак, – казаха в един глас Катя и Павел.

Излязоха от кабинета на директора, но вече не бяха омърлушени. Сега имаха явна цел.

Интервюто

неделя, май 23rd, 2021

Катя и Павел дойдоха преди уреченото време. Те стояха пред кабинета на директора и очакваха да ги повикат.

В точния час вратата се отвори и двамата ясно чуха:

– Заповядайте.

Катя бързо се шмугна и се настани на един стол в ъгъла на стаята.

Павел влезе в просторния кабинет и се почувства неуверен. Той започна нервно да потупва с крак по килима.

– Исках да се срещнем, – каза директорът. – Харесах заявленията ви и поисках да се запозная с вас.

– Благодаря, – смънка Павел, но след такова насърчаващо посрещане той се почувства по-уверен.

Катя бе навела глава, кръстосала бе крака под стола и мълчеше.

– Защо поискахте да станете мои помощници? – попита директорът.

– Да бъдеш заместник директор изглежда доста забавно, – провлече думите си Павел.

– И в какво виждаш забавното? – директорът изгледа изненадано момчето.

Павел се смая. В момента главата му бе празна, а му се искаше да даде добър отговор.

Той огледа кабинета на директорът и очите му се спряха на плакат със сърфист. На него с големи букви бе изписано: „Бъди позитивен“.

Павел се усмихна:

– Предполагам, че е забавно да дойдем тук рано сутрин и да помогнем със съобщенията.

Той доби увереност и продължи.

– Би било приятно да се срещнем с други деца и да се опознаем.

Павел сияеше, той бе въодушевен.

Гледаше сърфиста и му казваше в мислите си:

„Повечето неща в това училище са забавни. Мисля, че и тази работа ще бъде не по-малко такава“.

– Харесва ми позитивното ти отношение, – усмихна се директорът. – Поздравление. Наети сте.

Двамата благодариха и излязоха съвсем объркани.

– Позитивното ти поведение ни помогна, – отбеляза Катя.

– Радостта и увереността са заразни, – топла усмивка се разля по лицето на Павел.

– Да, те карат хората да се чувстват по-добре, – намигна весело Катя.

И двамата затичаха през празния коридор. Освободеният смях кънтеше в пространството.