Архив за етикет: стена

Внимавайте за пукнатините

Мария се настани до дядо си и се приготви да слуша. Старецът бе сладкодумен, а внучката му любознателна.

Тя с трепет очакваше какво ще ѝ разкаже този ден.

– Днес е ред на жителите на град Сардис, – засмя се дядо ѝ. – И така, този град се намирал на висока скала, която била почти невъзможна за изкачване. Жителите му били сигурни, че никакъв враг няма да нападне града им. Тази самоувереност довела до разрушението на Сардис.

– Но нали градът бил на висока скала и никой не можел да я изкачи?! – възкликна Мария.

– Хората се гордеели, поради не престъпното място, че никой няма да посмее да воюва с тях, – въздъхна дядото. – Станали арогантни, самодоволни, мързеливи и небрежни. Смятали, че градът е надеждно защитен.

– Тогава,как са успели да го разрушат? – Мария бе нетърпелива.

Но дядо ѝ не бързаше, той бе последователен в разказването и точен.

– Жителите на Сардис не се интересували от укрепването на основите на стените му. След време в тези стени се появили пукнатини. Отначало били малки, почти незабележими, но с времето ставали големи и по-дълбоки. И накрая станали такива, че човек можел да преминава през тях.

– Хората не са ли забелязали това? – попита Мария.

– Дори не са подозирали,че през образувалите се пукнатини може да проникне враг, – уточни старецът.

– И навярно са ги нападнали? – смръщи вежди Мария.

– Една нощ врагът се изкачил на скалата и влязъл през пукнатините. Всичко станало само за няколко минути. Нашествениците заели атакуващи позиции, подготвяйки оръжията си, за да убият всеки, който би се опитал да избяга. На сутринта жителите излезли по улиците и били смаяни, че са обкръжени от врага.

– Наистина много неприятно е, но те сами са си били виновни, – отбеляза Мария.

– За съжаление, много от нас са като жителите на Сардис, – тъжно поклати глава дядото. – Толкова сме заети с житейските дела и толкова уверени във възможностите си, че спираме да забелязваме духовните си нужди. Мислим си, че не е нужно да се грижим за „основата“ на живота си и не забелязваме, че тя вече е напукана.

– А кога става това? – с тревога попита Мария.

– Такова небрежно отношение се получава, когато вярващият не се моли и не се подчинява на Божия Дух. Ако християнинът е толкова зает, че няма време да общува с Бога, тогава скоро ще има големи проблеми, както се е случило с жителите на Сардис. „Затова, който мисли, че стои, нека внимава да не падне“.

Мария сериозно се бе замислила, след като чу поредната историята на дядо си.
Накрая вдигна глава и каза:

– Това означава, че винаги трябва да бъдем нащрек. Да бдим за духовния си живот и за вярата си, която смятаме за силна.

– А защо трябва да бъдем изключително внимателни? – попита дядото.

– За да не паднем, – смело отговори Мария.

Ако животът ви е напукан или вече се е счупил, все още има надежда, че всичко ще бъде наред и животът ви ще бъде възстановен.

Може да се наложи да предприемете спешни мерки, за да „реанимирате“ живота си, но във всеки случай той може да бъде възстановен.

Профилактиката винаги е по-добра от операцията, затова се научете да не позволявате на нещата да стигнат до сериозни проблеми в бъдеще.

Може да си мислите, че молитвата и грижата за духовния ви живот изискват твърде много време и усилия, но те изисква много по-малко усилия и е по-малко болезнено, отколкото първо да разрушите духовния си живот и след това да се опитвате да го възстановите и подобрите.

Ценим това, което обичаме

Марко не обичаше да ходи на училище.

В къщи майка му го попита:

– Защо мразиш училището? Знанията, които получаваш там, ще ти бъдат необходими в живота.

– Уроците по алгебра, граматика и периодичната таблица ме отегчават, – отговаряше Марко навел глава.

Но това момче обичаше да си стои в къщи.

През лятото Марко ходеше на работа с баща си. Той бе само на 15 години, но знаеше всичко за цимента, дърводелството и как да измаже една стена.

На тези умения, които усвояваше с баща си, той не можеше да се насити.

Каква е разликата между училище и строителство?

Любовта.

Защо Марко обичаше едното, а мразеше другото?

Защото любовта подхранваше знанията за едното, но не и за другото.

Това е много важен въпрос.

Какво обичаме?

Ние ценим това, което обичаме.

Ако обичаме истината и мъдростта, ще ги търсим като скъпоценно злато.

Те ще ни пазят.

Перлите

Малка песъчинка се заби в стридата, дразнейки я.

За да смекчи дразнението, стридата започна да покрива песъчинката със седеф.

Докато усещаше дразнението, стридата продължаваше да трупа върху пясъка слоеве перли.

Какво дразнение е било необходимо, за да се образуват перлите, които изграждат небесния град? Те са толкова големи, че могат да се поберат в стена с дебелина двеста фута.

Навярно това не е било обикновено дразнение. По-скоро е било нещо ужасно.

Перлите ни напомнят всеки път за страданието и смъртта на Божия Син.

Те отразяват кръста на Исус Христос.

Освободена

Беше хладен, но свеж ноември. Дарина стоеше в общежитието. Бе тиха,тъжна и развълнувана.

Готова, но не съвсем. Тя бе на ръба на сълзите, възможностите и страха.

Дарина бе решила това седмица по-рано, но не бе си го признала.

Момчето, с което се срещаше от две години, не бе много добро.

Връзката им в началото бе сладка, но вече се бе вкиснала.

Дарина се прибра в къщи, за да се освободи от нещата.

За да е сигурна, че се е освободила, свали всички снимките с него от стената, но не всичко можеше да игнорира в сърцето си.

Това не променяше факта. Освобождаването е стъпка на вяра и смелост, когато стъпваш в неизвестното, оставяйки това, което бе до болка познато.

Мнозина си мислеха:

– Тя е луда да остави това момче.

Но Дарина бе благодарна:

– Можах да погледна всички в очите, да се сбогувам с техните мнения и очаквания за мен.

Този истинския, за когото се ожени по-късно, дойде след освобождението.

Бог използва болката за промяна, растеж за зрялост, трудните неща за по-велики.

В един сезон дърво може да изглежда празно и безплодно, но това просто прави място за нови цветове.

Избери да виждаш невидимото

На стената на концентрационен лагер пишеше:

„Вярвам в слънцето, макар и да не грее. Вярвам в любовта, дори когато не е показана. Вярвам в Бог, дори когато той не говори“.

Коя ръка би могла да изтрие такова убеждение? Какви очи можеха да видят добро в ужаса, в който е живял пишещия на стената?

Има само един отговор:

– Очите му са избрали да виждат невидимото.

Затворникът е насочил погледа си не към това, което е виждал около себе си, а към това, което не е виждал.

Това, което виждаме, продължава кратко време, а това, което не можем да видим, е вечно.

Виждаме нараняването, или Лечителя.

Бог знае, че ти и аз сме слепи. Той знае, че животът чрез вяра, а не чрез виждане не идва естествено. За това ще ни помогне.

Приемете помощта Му.

Не живейте опирайки се на фактите, а „виждайте“ чрез вяра.