Това стана неочаквано. Никой не бе предполагал, че може да се случи. Един неправилно паркиран автомобил на кръстовището и ….. Мартин се блъсна с колата си в него.

Той получи дълъг списък от сериозни наранявания. Множество фрактури на бедрената кост и челюстта, счупени ребра, увреден черен дроб, счупена ключица, фрактура на черепа и тежка черепно-мозъчна травма на главата.

Но неговата съпруга Даниела, не се отказа от него.

Мартин беше в кома и имаше само 10% шанс да дойде в съзнание, а шансовете му за пълно възстановяване бяха по малко от 5%.

Седмица след ужасната катастрофа лекарите предложиха на Даниела:

– Помислете добре, не е ли време да изключим системите, които поддържат живота на съпруга ви. Дори и да дойде в съзнание, той няма да бъде пълноценен човек.

– Не, молих се на Бог …. и реших, че е рано да бъдат изключен от системите, които поддържат живота му, – заяви твърдо Даниела.

На другия ден Мартин отвори очи. Той бе пренесен в рехабилитационен център, за да се „разбуди“ мозъка му. Очите му започнаха да следят хората в стаята, появиха се и други признаци на движение и отговори на въпроси.

Даниела с майка си прибра съпруга си у дома. Там тя започна да се грижи за него.

Заобиколен с любов Мартин започна да се възстановява много бързо. Първоначално той започна да движи крайниците си.

След три седмици започна тримесечна рехабилитационна програма, която включваше тренировка на  всекидневна реч, професионална и физическа терапия.

Мартин беше забравил предишния си живот. Той не помнеше и сватбата си с Даниела. Жена му се грижеше за нея, но той дори не знаеше коя е тя.

Постепенно Мартин се влюби отново в Даниела.

– Ти си се борила толкова много за мен – каза ѝ нежно той – и това е причината да съм тук днес.

Осем месеца по-късно Мартин направи първите си крачки. Година след това тичаше и не пиеше никакви лекарства.

Даниела и Мартин се обичаха още по-силно от преди. Подкрепяха се един друг и си помагаха.

– Лекарите знаят какво говорят, но това не означава, че са прави, – усмихваше се Даниела на въпросите на приятелите им. – Ако човек вярва в Бога, трябва да вярва и в това, което Той е обещал.

– Бог е изпратил Даниела в моя живот и Той знае, какво да прави, – подкрепи Мартин съпругата си.

Изследователи от Корнелския университет са разработили материал, който потенциално може да се използва за създаване на кожа на робот. Даденият материал може да се свива и разтяга шест пъти спрямо оригиналния си размер.

Така наречените хипереластични светоизлъчващи кондензатори, направени от прозрачни хидрогелиеви електроди, увити около изолационен диелектричен лист, карат материала да свети, когато той се разтяга или свива.

И поради това, че кожата е устойчива на силни деформации, тя чудесно ще пасва на роботи, които светват за да се проявяват.

Роботите ще станат част от нашия живот. Те ще могат да сменят цвета си, реагирайки на нашето настроение или на общия цветов тон в стаята.

Друга възможност за използване на материала е да бъдат поставени в преносими устройства заедно със разтягащи се схеми.

Но главната цел на проектът е създаване на специални роботи за военни цели.

Учените сравняват новооткрития материал с кожата на октопод, която съдържа пигмент, позволяващ бързо и точно да се мени цвета ѝ в зависимост от околната среда. Т.е. създаден е защитен камуфлаж. Така роботите ще могат  да променят цвета си и да скриват присъствието си.

Пазете се! Ако зад гърба си не виждате робот, това не означава, че него го няма.

В сиропиталището доведоха малко момиченце. То се казваше Таня. Имаше големи сини очи и рижи къдрици, които се преплитаха безразборно на главата му. Когато влезе в детския дом, то се почувства несигурно и се оглеждаше плахо наоколо.

Наближаваха празници и децата в дома тръпнеха в очакване.

Сутринта дойдоха група младежи, от някакво предприятие и донесоха подаръци. Всичките пакети бяха раздадени на децата. Нито едно от тях не бе забравено.

Таня също получи подарък. Тя го стискаше здраво и с нетърпение очакваше времето, когато щяха да ѝ позволят да го отвори. От него така ухаеше на шоколадови бонбони, хрупкави вафли и …. на мандарини.

„О, мандарини, – помисли си радостно Таня. – опитах ги само веднъж …..бяха толкова сочни и вкусни“.

За миг тя забрави за своите незгоди. Струваше ѝ се, че щастието …. са тези мандарини.

Гостите си тръгнаха и децата се прибраха по стаите си. Таня едва бе влязла в спалното помещение, когато я приближи Рада. Тя командваше всички момичета в групата и те я слушаха.

– За новодошлите е твърде рано да ядат сладко, – каза Рада, грабна пакета на Таня от ръцете ѝ и го завъртя във въздуха,  – ще им изпадат зъбите.

Останалите момичета се засмяха. Таня също се засмя, но какво можеше друго да направи, тя бе шокирана и сериозно се изплаши.

Скоро момичетата я забравиха. Те разтваряха шумно пакетите си и показваха една на друга какви бонбони бяха им се паднали. Из стаята се носеше приятна аромат на корите от обелените мандарини.

Таня седеше до прозореца и гледаше навън. Тя не искаше да плаче, но сълзите сами се търкулваха една след друга от очите ѝ.

Когато легнаха да спят Таня започна да си мечтае:
„Ще дойде някой добър вълшебник и ще ме отведе оттук, далече от този мръсен град, от това мрачно сиропиталище, от дракащите се и крещящи деца“.

На сутринта Таня се събуди. Отвори шкафчето си и замръзна на място от изненада. Там имаше шест бонбона и цели три мандарини.

Таня вече е голяма жена, но и до сега си спомня за добрата ръка, която ѝ бе доставила толкова радост, в онази сутрин, когато тя се чувстваше отхвърлена и нещастна.

 – Сине на къде така бързо се изхлузи. И не каза къде.

– Извинявай, в самолета съм.

– Какъв самолет? За какво говориш?

– Отлитам за САЩ с приятели, до гуша ми дойде моя скучен живот. САЩ е страна на възможностите.

– Бързо в къщи.

– Не мога. Прости ми, мамо.

– Андро, но ти нямаш още 18. Къде мислиш, че отиваш? Бързо в къщи. Иначе кълна се, няма да ти се размине.

– Никакви обаждания в самолета.

– Андро, моля те, върни се в къщи. Моля те. Повече няма да те наказвам. Сине, много те обичам.

– Мамо, аз съм в стаята си.

– Ах ти звяр такъв. Цяла седмица никъде няма да излизаш.

Един човек бил вярващ, но синът му не познавал Бога. Бащата много страдал от това, но не можел нищо да направи.

Усещайки, че скоро ще умре, този човек повикал сина си му казал:

– Моля те, да изпълниш една моя заръка.

– Каква, татко?

– Когато умра, 40 дни идвай в тази стая и стой в нея 15 минути.

– И какво да правя в нея? – попитал изненадан синът.

– Нищо не е нужно да правиш. Просто ще седиш в тази стая, но не по-малко от 15 минути.

Синът погребал баща си и точно изпълнил искането му. Влизал в стаята и седял в нея по 15 минути. След 40-я ден синът отишъл в църквата и се покаял.

Много по-късно синът осъзнал, колко мъдро е било бащиното завещание.

Бащата разбрал, че младият човек в този забързан живот, изпълнен със суета, няма време да помисли за смисъла на живота си и за душата си.

Понякога си струва да се спрем за малко, да постоим на тихо място  … и Господ ще почука на сърцето ни.