Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Наскоро Дафина се зае да преобрази стаята си. Стените бяха в цвят, който не подхождаше на спалнята ѝ.

– Иска ми да бъде с по-светли тонове, които да се съчетават по-добре, – изрази желанието си Дафина.

С дъщеря си отидоха до магазина и избраха цвета и материалите с невероятен ентусиазъм.

Като се прибраха, разместиха мебелите. Почистиха и подготвиха всичко.

Дафина не бе държала четка и бързо се умори, но не се отказа. По средата на боядисването спряха малко за почивка.

Работата не беше лесна, но и двете бяха решили да я завършат. Резултатът бе повече, отколкото очакваха.

Бог прави същото и с нас; ние сме Неговият най-ценен шедьовър. Той подготвя всичко, за да достигне до сърцето ни.

За разлика от нас, Той не се уморява, не се изтощава и не се отказва, защото Неговата любов към нас е безкрайна, чиста и вечна.

Навярно Дафина след няколко години ще се наложи отново да пребоядисва стените, но делото, което Бог върши в сърцето на човека, е с вечно въздействие и не се нуждае от ретуширане.

Ето как Бог достигна до сърцето на Дафина.

Той взе нейното тъжно и наранено сърце и го преобрази. Най-лошите ѝ нощи превърна в най-светлите дни.

Дайте шанс на Бог. Резултатите са толкова възнаграждаващи, не само за вас, но и за околните.

Няма нищо на този свят, което да се сравни с разбирането, че сте създадени с прекрасна цел.

Донка много се възхищаваше от сестра си. Искаше да бъда точно като нея. Харесваше ѝ как се облича. Колко бе отговорна за всичко. Как се контролираше във всяка една ситуация.

Донка тайно си мечтаеше:

– Само да порасна, тогава ще правя нещата, които тя прави.

Когато сестра ѝ излизаше с приятели, Донка бързо тичаше в стаята ѝ. Там обличаше дрехите ѝ, нахлузваше обувките ѝ и си представяше как прилича на по-голямата си сестра.

– Всичко върши без усилие, – завиждаше ѝ Донка.

Минаха години.

Донка вече не живееше с родителите и сестра си. Тя бе много далече от там, но въпреки всичко търсеше модели за подражание. Това бяха известни личности или артисти, които гледаше по филмите.

Каквато и маска да сложеше, никоя не ѝ пасваше. Дори сред съучениците си се отличаваше, макар да опитваше да се облича и да ходи като тях.

Един ден Донка прочете от Библията:

„Преди да те оформя в утробата, те познах, и преди да се родиш, те осветих“.

Тя уплашено затвори Книгата. Когато я отвори отново, попадна на същото място.

– Ти ли ми говориш, Господи? – попита плахо Донка.

– Да, – бе отговорът. – Избрах те. Сега бъди това, за което Съм те призовал.

Очите на Донка се напълниха със сълзи.

До сега, тя ясно не осъзнаваше, че е отделена.

Донка падна на колене:

– Татко мой, опитвах се бъда това, което не съм. Днес оставам всичко, което ми харесва в другите и желая да бъда това, за което Си ме създал. Помогни ми да ходя в призванието, което Си определил за моя живот.

Спас бе смутен. За първи път виждаше човек, от чиято вяра се възхищаваше, да се отказва от нея.

Това силно го разтърси.

– Ако човекът, който беше оформил моето разбиране за Бог, можеше да се отвърнат от Него, какво означава това за мен? – питаше се Спас.

Той крачеше нервно из стаята:

– Това обезсмисляше ли всичко, на което ме е учил? Трябваше ли да захвърля истината, която бях научил чрез него?

Спас бе обезпокоен.

– Не, – тръсна глава той, – дори в неговата съкрушеност Бог работи. Той е знаел, че той ще падне и въпреки това го е използвал. Поставял е истината в устните му. Посявал е семена, както и в мен, чрез него. И това е така, защото Божията сила е по-голяма от човешкия провал.

Това е Бог, на Когото служим. Той води битките и се бори за нас.

Дори когато не виждаме самата битка, която Бог води и обстоятелствата изглеждат странни или безнадеждни, Той все още контролира нещата.