Мартина бе притеснена. Тя бе взела малката си дъщеря Катя от детската градина и бързаше да се прибере у дома.

Имаше належаща среща след половин час, а до тогава толкова много неща трябваше да свърши в къщи.

Внезапно Катя спря. Детето хипнотизирано наблюдаваше една мравка, изпълзяла от пукнатината на тротоара.

– Мамо, виж, – извика Катя, сочейки с ръка насекомото.

В този момент Мартина бе разпъната между собственото си чувство за неотложност и учудването на детето си.

Ето това е да си възрастен.

Децата преживяват света по различен от нас начин.

Ние възрастните не забелязваме по-голямата част от това, което ни заобикаля, а децата с новите си свежи умове и почти никакъв опит обръщат внимание на всичко.

Нашите наследници откриват пукнатините по тротоарите, впечатляват се от различните дървета и храсти, изследват полета на гълъба с възторг, в облаците на небето виждат чудни картини, броят ивиците на вратовръзките и какво ли още не.

Това, което за нас е фон, за малките палавници е център предизвикващ почуда.

Да си дете означава да питаш, да се чудиш и да се удивляваш. Малките ни учат как да виждаме всичко така, сякаш е за първи път.

Възможно ли е да се отърсим от зрелостта и да се върнем обратно в детството?

Прекарваме толкова голяма част от живота си в бързане, бягане, преминаване от една отговорност към друга.

Трябва да отделим време, за да забележим света около нас. Нека задаваме въпроси, да изказваме предположения и да бъдем отворени за нови преживявания.

Дори в този напрегнат свят, ние като възрастни все още имаме достъп до чудото на детството.

Намалете темпото. Да си спомним миналото и да изживеем настоящето със свежи очи и отворено сърце, а това ще ни приближи към Бога.

Всички заеха местата си.

Петров застана на катедрата.

Днес той бе разговарял с младеж, който бе загубил при авария краката си.

Ето какво бе споделил с него безногият:

– От онзи ужасен ден, когато се събудих без крака, виждах в очите на онези, които ме гледаха, различни чувства: болка, съжаление, отвращение, гняв. Търсех истинска подкрепа, но не винаги я намирах.

Когато Петров започна лекцията си, той разказа за срещата си с инвалида, а след това продължи с разсъжденията си:

– Ако човек е загубил крайник или някаква способност, това само по себе си показва, че Бог му е дал нещо специално, за да преодолее ограниченията, а това може да надмине постиженията на обикновените хора.

В залата присъстваха много инвалиди. При тези думи, се чуха одобрителни възгласи, някои дори изръкопляскаха.

– Вие не сте „инвалид“ или „осакатен“, – добави Петров решително, – по-скоро сте специални и уникални хора, защото имате способности, които другите не притежават.

Много се усмихнаха насърчително, а Петров продължи:

– Идеята, че Бог не дава на хората задачи, с които те не могат да се справят, се отнася за всички ситуации в живота. Следователно, колкото по-сериозно е предизвикателството, пред което е изправен човек, толкова по-голямо е доверието на Всевишния в него и толкова по-голяма подкрепа му дава Свише.

Бяха преведени много примери от живота и Библията:

– Подобно на Яков, който остана куц след битка с ангел, но намери ново име и нова мисия в живота, така и ранените войници са призовани за нова начало. Не просто да преживеят техните травми, но да процъфтяват, да вдъхновяват и да проявяват свой собствен уникален принос към живота.

Още веднъж Петров затвърди мнението си с думите:

– Нечии недостатъци или трудности в живота дават уникална способност, дарба и възможност за постигне на повече, отколкото самите те, а и другите са смятали за възможно.

Това бе един невероятен урок за слушателите.

Независимо дали се борим със собствените си ограничения или общуваме с такива, чиито възможности са ограничени, начинът, по който виждаме себе си или другите, може да увеличи нашите недъзи, или да отвори нови решения за случая.

Всеки от нас е много по-силен и по-способен, отколкото можем да си представи.

Винаги се опитвайте да видите уникалния потенциал във всеки човек, независимо от неговата ситуация или състояние.

Минчо бе харесал много Юлия. Един ден той се престраши, приближи до нея и попита:

– Ще дойдеш ли с мен на вечеря в близкия ресторант?

Момичето се усмихна и отговори:

– Да. В колко часа?

– Ще бъде ли удобно в 19:30?

– Добре.

Вечерта Минчо бе много изненадан. Една възрастна двойка седеше на масата, която бе запазил за тях двамата с Юлия.

Виждайки изненадата на младежа, мъжът изясни нещата:

– Всичко е, както трябва. Ние сме родителите на Юлия и дойдохме с нея на първата ѝ среща.

А момичето уточни:

– Исках да ги запозная с „бъдещия им зет“.

От родителите последваха въпроси:

– Какво работите?

– Каква е заплатата ви?

– Какви са плановете ви за бъдещето?

Минчо се чувстваше затворен в стая за разпит.

Последната капка бе, когато майката предложи на младежа:

– Не е лошо да поканите родителите си в ресторанта, за да се запознаем …

Минчо скочи като опарен и обяви:

– Срещата е приключена. Напускам заведението, а вие ако искате можете да останете колкото желаете.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!

Цял ден Станчо не беше хапвал. Имаше срещи с много хора, бе изслушал много молби, болки и мъки.

Тъкмо гребваше с лъжица от ароматната супа, която бе сложила жена му пред него, когато дотича Данчето:

– Бързо идвай, Петър те вика.

Станчо я огледа и разбра, че днес мъжът ѝ не я бе бил, но той се досети за болестта му.

– Да не се е влошило състоянието му? Силни ли са болките му? – попита той.

– Не, друго е. … Ела и сам ще видиш.

Станчо се облече бързо и тръгна след жената.

На вратата дочу гласа на съпругата си:

– Да беше си доял поне …

Завариха Петър полуседнал, подпрян на възглавница. Миришеше на лекарства и болна плът.

– Раци те гонят?! – Станчо се опита да се пошегува.

– Ще ме довърши тази болест, – измънка Петър. – От Бога ли е, от дявола ли е … не знам вече.

Станчо се взре в болния и там прочете съжаление за цялата му опърничавост.

– Вярвах, че строя по-добро бъдеще, – задъхвайки се започна Петър. – Мислех, че християните са прекалено строги. – Твърдях, че всичко е тук на земята, след това няма нищо. Смятах, че живея свободно и сам решавам какво да правя ….

– Но изглежда това не задоволи душата ти? – попита Станчо.

– При дългите спорове, които водихме с теб, трябваше да ми кажеш. Това бе твой дълг….

Станчо вдигна рамене и попита:

– Как можех да ти кажа, когато ти непрекъснато отрицаваше и не искаше да ме чуеш?

– Не знам, но трябваше да питаш – и Петър погледна нагоре с очи – и да намериш начин.

Това силно разтърси Станчо. Той толкова се стараеше …

Изведнъж осъзна, че това бе послание от Бога:

– Трябва да намериш начин. Не се отказвай да говориш с хората за Мен. Нужно е да търсиш другите в техния свят, а не да чакаш да дойдат в твоя.

И Станчо разбра:

– Това е начинът за благовестие.