Какво може да съживе човек в града освен чист, свеж и влажен въздух? Този въпрос е разрешен от дизайнери от студио Loop.pH. Те са представили свой проект на London Architecture Festiva.
Дизайнерите са поставили няколко надуваеми съоръжения по река Темза. Те изглеждат като жилища от далечното бъдеще, но в действителност са закрити помещения с ароматизирана мъгла за хората и растенията в оранжерията.
Тези структури имат две цели: да предоставят на хората чист и свеж въздух, а на растенията добра среда за растеж.
Работата е там, че тези растения се отглеждат по аеропонна технология, за която не е нужна почва или прах, а само аерозолен хранителен разтвор.
Конструкцията се подържа от два тона дърво и желязо, и трудно ще я възприемем като лека, но ще допринесе голяма полза за хората.
В такива парници, според специалистите, ще може да се отглеждат растения за храна и ще се подържа здравето на хората на неоходимото ниво.
Не е нужно да чакате да се построят такива съоръжения на обществени места, можете да организирате и поставите подобни в своя двор.

Околната среда старада заради човешката дейност. Човек замърсява всичко около себе си с какво ли не.
Особено опасно става, когато потъне някой съд, пренасящ нефт. Водата почернява от разлетия петрол.
На брега La Jolla всички помислили, че водата е замърсена с нефт. Тъй като потъмнялото място приличало на разлят петрол.
Това означавало само едно, че там е опасно за къпане.
Но както се казва : „Не всичко, което блести е злато“.
Оказало се, че „нефтеното петно“ е пасаж от риби, заемащ пространство с дължина 100 метра и ширина 15 метра. Там имало милиони екземпляри.
Ето така множество риби предизвикали паника у местните жители.

По време на пътуването си до Панама туристите обезателно си купуват традиционната панамска шапка, без да се замислят, че купуват фалшификат. Истинските шапки от този вид се правят в Еквадор.

Шапките станали популярни в средата на 1800 г. Тогава туристи практически не ходели в Еквадор, а в Панама винаги имало такива.

За това еквадорци, които правели шапки montecristis, така ги наричали първоначално, ги доставили на панамския пазар.

За съжаление, продавачите не поставили на шапките надпис „Произведено в Еквадор“, така хората започнали да ги наричат „панамки“ по името на страната, от където са ги купили.

Една жена се отдели от множеството и изтича напред към Даниела. Това бе Дора. Тя беше дванайсет години по-голяма от Даниела, но те бяха силно привързани една към друга.

Дора беше интересен човек. Авантюристка, озоваваща се в средата на страхотни и невероятни приключение. Беше напълно независима и никой не ѝ държеше сметка какво прави и къде ходи. Тя бе всичко онова, което Даниела не беше, но много ценеше.

Дора бе облечена в избелели джинси и сива тениска. Вятърът развяваше кестенявата ѝ коса. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тя прегърна Даниела и не искаше да я пусне.

Даниела трепереше. С Дора тя се чувстваше в безопасност. Обърна се назад към обхванатия в пламъци автобус и ѝ прилоша.

Тълпата я наобиколи и въпросите заваляха.

– Какво стана?

– Колко души имаше в атобуса?

– Колко от тях успяха да се спасят?

Даниела се беше уплашила и не знаеше към кого да погледне.

– Удари ни някакъв голям камион, – гласът на Даниела звучеше глухо. – Имаше още педнадесет до осемнадесет човека в автобуса.

– Познаваш ли някой от пътуващите? — попита я един едън мъж с навити ръкави над лактите.

Този автобус нямаше точно разписание, минаваше в интервал от …. до. Билетите не се резервираха предварително. Нямаше списък на пътниците.

Всяка информация, която можеха да съберат  от спасените хора бе добре дошла, както за близките, които очакваха роднините си, така и за полицията.

Даниела не познаваше никого, тя пътуваше сама в автобуса. Цялото ѝ тяло продължаваше да трепери.

– Бях седнала близо до задната врата, – каза Даниела. – Почти всички заемаха предните седалки.

Тълпата се насочи към следващите оцелели.

Пристигна пожарната и започна да гаси огъня обхванал автобуса. Всички се бяха оттеглили назад, резервоара на автобуса все още не беше избухнал.

Даниела се опита да си представи хората, която бе зърнала, когато се качи и минаваше назад, но образът бе смътен.

Чуваха се викове и плач между хората. Смъртта отново бе прибрала своите жертви. мъката и болката тегнеха като олово на това място.

Учени от Технологичния институт на Карлсруе твърдят, че са създали наметало невидимка, размерът на който ви позволява да се скрият малки предмети, като например телефони или ключове.

Устройството е кух метален цилиндър. В средата на цилиндъра се образува специална среда с отрицателни коефициенти на пречупване, това може да бъде постигнато чрез изкуствена периодична структура. В резултат на това светлина се изкривява около обекта и по този начин го скрива.

В същото време, както е отбелязано от изследователи, възниква проблем. Изкривената светлина около обекта трябва да измине по-голям път, отколкото в нормални условия.

Въпреки това, учените твърдят, че са преодолели този проблем. Те покриват система с невидима специална боя, която разсейване на светлината. Тя забавя скоростта на светлината, което означава, че по-късно може отново да се увеличи или въстанови.

Устройството лесно се пренася и може да се използва за демнонстрация в училищните класове. За опита не е нужно много, само приглушена светлина и умерено ярко фенерче.

Това е микроскопично наметало, което можете да видите с просто око и да държите в ръцете си. Не изисква фантастично лабораторно оборудване, микроскопи или постобработка на данните от измерванията. Ефектът е видим за всички присъстващи.

В момента учените работят върху нова версия на наметалото невидимка.