Архив за етикет: сравнение

В коя страна всяка година се сменят играчите в националния отбор

6720Еритрея е една от най-бедните страни в света. Тя се отличава с много строг режим в сравнение с другите африкански държави.

През 2009 г., по време на турнира в Кения 12 футболисти от националния отбор на Еритрея избягали от лагера, където бил настанен отбора.

След две години 13 играчи от подновения състав на националния отбор на Еритрея също избягали, но в Танзания.

През 2012 г. целият отбор изчезнал заедно с лекаря на отбора, на следващата година още 11 играчи и старшия треньор ги последвали.
Бягствата не престанали.

Въпреки това Футболната асоциация на Еритрея не се предава и постояно набира нови играчи за националния си отбор.

Защо се взима кръв от безимения пръст

6631Кръв най-често се взима от безимения пръст, защото в сравнение с показалеца и средния пръст, той най-малко се използва при работа.

Кожата върху него е по-тънка и пробиването ѝ е по-малко болезнено.

Малкият пръст не се използва, както и палеца, поради факта, че пряко е свързан с обвивката на киста. Ако през тях проникне инфекция, тя може бързо да се разпространи из цялата ръка.

В какво прерасна една свада

imagesСтефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Как се влияе

imagesЕвлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Пазаруваща терапия

imagesПочти три часа Жана и Роси обикаляха поредния търговски център с множество магазини. Доктор Райнов бе преписал тази пазаруваща терапия за да откъсне Роси от тежката атмосфера в болницата.

Наближаваше обяд. Наоколо сновяха майки с детски колички и по-възрастни жени. Двете приятелки се качваха по етажите, слизаха по ескалаторите и се заливаха от смях като ученички.

Роси имаше чувството, че участва в маратон. Тялото ѝ бе отслабнало и доста изтощено. Комбинираното лечение с химиотерапия и лъчетерапия атакуваха не само рака, но и самата нея. Всичко това бавно и постепенно я убиваше. Косата ѝ не бе опадала нацяло, но бе много изтъняла.

Първоначално Жана бе намислила да заведе Роси в някой салон за красота, но после се отказа. Положението на приятелката ѝ бе доста травмиращо, нямаше нужда да го усложнява още повече.

– Дай да го нося, – Жана протегна ръка към пакета, който носеше Роси.

– Да не съм саката, – дръпна се на шега Роси.

– Не исках …..

Роси се усмихна.

– Знам. Просто, когато си болен, хората започват да се държат с теб някак покровителствено. Карат те да се чувстваш по-различен, но и отблъскващ. Сякаш ти е пораснала опашка или ушите ти са станали по-големи. Навярно външно изглеждам слаба и немощна, но от вътре съм си същата ….

– Знам, – каза Жана и я прегърна.

– Това е един доста неприятен начин, чрез който можеш да разбереш, кои са истинските ти приятели. От както влязох в болницата, Владо всеки ден идва и ми носи цветя и храна. Дръж се за него, Жана, той е прекрасен човек, не го изпускай!

– За това мога да поспоря, – засмя се Жана. – Вярно е , че работата му не е лека, но в сравнение с отглеждането на две деца….. – Жана махна с ръка.

Двете вървяха към колата и мълчаха. Изведнъж Роси вдигна глава и се усмихна.

– Не ме гледай така, ще се оправя, – каза тихо тя.

– Непременно, – каза Жана.

Тя се опитваше да се зарази от оптимизма на Роси, но ѝ бе трудно да лъже и не можа да скрие сълзите в очите си.

– Повече се притеснявам за Миро, – каза неспокойно Роси. – Все за някъде заминава, а аз се страхувам, че ще умра, а той ще е далече от тук.

– Всичко ще се оправи. Не се тревожи, – опита се да я успокои Жана.

В последно време Роси сънуваше кошмари. Тя знаеше, че Миро има неприятности, но не можеше да му помогне, а това още повече я измъчваше и натъжаваше……