Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

Домът, в който е подписан Санстефанският мирен договор, вече не съществува. Показва се един остатък от дувар, който сега се намира под малък паркинг в центъра на истанбулския кв. “Йешил кьой”.

Това била руина от дома, където са положени подписите под документа. Тази част се забелязва и на прочутата снимка на румънския придворен военен фотограф, чеха Франц Душек.

На пожълтялата фотография се виждат строени войници пред красива къща. Ако попитате стари цариградски българи, те ще ви кажат, че там е подписан договорът, но тази къща вече не съществува.

Но не в тази къща е подписан договорът. Тази сграда действително има историческа стойност, защото там е бил настанен главнокомандващият руската армия, великият княз Николай Николаевич, брат на императора Николай Втори.

Там е бил и неговият щаб. Тази къща е била на Аракел Дадиян, арменец, чието семейство от векове еслужело при турските султани.

Но ето каква е действителната картината, сглобена от спомените на тримата съвременници на станалото в Сан Стефано. Великият княз Николай Николаевич и свитата му пристигат в Сан Стефано на 12 февруари 1878 г.

Търсят представителна къща и отсядат в дома на Аракел Дадиян. Той е арменец, макар че Заур Магриев твърди, че е грузинец от Мингрелското княжество, чиито велики князе са носили името Дадияни.

За граф Игнатиев и останалите се търси друга къща. В нея са протекали сложните преговори с турците. В къщата е трябвало да има условия за работа, маси, столове, пособия за писане.

Нещо, което не се е намирало във всеки турски дом през тези години. Така стигат до къщата на някоя си г-жа Нериман. Тя е била на крайбрежието, на по-малко от километър от конака на Аракел Дадиян.

Тази къща е интересната за нас, българите. В нея на 19 февруари е подписан договорът. В мемоарите си граф Игнатиев разказва как мудните преговори най-накрая приключили.

През целия ден князът настоявал да бързат и да подпишат договора точно на този ден, когато в Русия честват годишнината от възкачването на императора, неговия брат, на престола.

“Най-после, едва в 6 следобед договорът можа да бъде подписан”, пише граф Игнатиев. Подписите са положени и той яхва коня си, за да отиде и да докладва на великия княз. Той го чака на площада пред къщата на Дадиян, където се разиграва сърцераздирателната сцена.

Трудно е да се определи мястото, където е била къщата на Нериман. Морето се е отдръпнало назад. Там сега има красив крайбрежен парк.

Даниела вдигна очи и се загледа през прозореца. Беше започнало да се смръчава. Клоните на дърветата се открояваха в бледото небе.

– Винаги съм предполагала, – каза Даниела, – че между момчетата съществуват много близки приятелства. Като между Давид и Йонатан.

Емил сви рамене.

– Имал съм приятели, разбира се, но с никой от тях не останах заедно през годините. Нямам такъв приятел, който да нарека истински.

– Жалко, – каза Даниела. – А не съжаляваш ли, че е станало така?

Емил се позамисли:

– Бих искал да имам много приятели.

– Но ти можеш да имаш много приятели, хората на твоята възраст се сприятеляват толкова лесно.

– Не и аз, – възрази Емил. – Това, което искам, е само …..човек, който да ме разбира и подкрепя в живота.

Даниела взе чашата си кафе, отпи от нея и каза:

– Радвам се, когато успея у някого да предизвикам размисъл.

Двамата бяха интересна двойка. Емил беше на 25 години, строен млад човек, а Даниела стара жена, с посребрени коси. Често се събираха на кафе. Емил, често идваше за съвет при нея, тя му бе като майка, защото неговата бе починала много рано. На старата жена и беше приятна неговата компания. Понякога с въпросите си я връщаше в миналото ѝ.

Скоро го беше зарязала приятелката му, но Емил още таеше надежда, че тя пак може да го потърси.

Той беше навел глава и съсредоточил погледа си в една точка. След малко продължи мислите си на глас:

– Как става така, че човек се увлича по някой, който не го прави щастлив? Ти не си била щастлива с него, нали?

Тя му беше разказвала за голямата си любов, но …. беше останала сама.

– Не, не бях щастлива.

– Много ми е интересно, това не го ли осъзна още в началото, имам в предвид, че нищо няма да излезе от връзката ви?

– Много често се случва да обикнеш неподходящ човек и да продължиш да го обичаш с надеждата, че нещо ще се промени. Бях влюбена в него до уши. Обичах го толкова много, че той беше единствения човек, когото исках да виждам. Всичко друго нямаше значение. Като си помислих за болката, която щях да изпитам, ако се откажех от него, изтръпвах и за това упорствах.

Тя се върна в спомените си. Той я изостави само заради това, че родителите му не бяха я одобрили. След това тя чу, че забягнал с някаква проститутка и се оженил за нея. Мислите ѝ хвърлиха тъжна сянка върху лицето.

– Съжалявам, – каза Емил. – Не трябваше да те разпитвам.

– Аз не съжалявам, – отвърна Даниела. – Виждаш как човек взема големи решения, когато не е на себе си и греши. Внимай, не позволявай така да ти се замае главата, че да объркаш живота си.

Какво можеше да ѝ каже. Той обичаше, но не беше обичан. А когато човек е така, много боли …..

Рисунките ѝ са тихи, почти безмълвни размишления. Те са толкова добри, спокойни и умиротворяващи, че изглеждат като сънища, посетили човек в топла лятна нощ.
По своята същност, тези рисунки са алегории и символи от детството.
Във всяка от рисунките си Синтия Теди е зашифровала и добавила „между редовете“ свои размишления, чувства и емоции.
Сюжетите са толкова реалистични, сякаш са видени от автора в реалния живот или са спомени от детството.
Във всеки случай, това е много позитивно и направено с въображение.

Зимата е прекрасен сезон, въпреки че на повечето хора им е студено и нямат желание да покажат носа си навън,

Когато снегът падне, земята се превръща в невероятна снежна приказка, със едва доловими замъци, загадъчни фигури и тайнствени съкровища, само да имаш очи да ги съзреш.

Жалко е, че студат сковава мозъците ни и ние оставаме безчувствени и безучастни към тази бяла ферия, изпълнена с безмълвие и тишина.

Какквото и да си говорим, децата с най-голяма радост посрещат Снежко. Нищо, че студът щипе бузките им, инатливао зачервява нослетата им. Нищо не може да ги спре да се търкалят в снега, да се пързалят с шейни, да се замерят със снежни топки или да извайват незабравими снежи човеци, с усмивка от въгленчета, „зачервен“ нос от  морков, проскубана метла за ръка и пробита тенджера за калпак.

Въпреки студът, отвън не спираше детския смях, игри и забавления. Петър отвори вратата на балкона и пристъпи върху леката бяла пелена натрупала се през нощта. Вятърът засвири нежна снежна симфония, но от това му стана още по-студено и той сви глава зад високата яка на палтото си.

Едно от децата го забеляза и започна да вика отдолу:

– Чичко, пусни ни морковче за снежния човек, защото го изадохме.

Дружен смях заля групата от деца, зачервили бузкии и носове. Петър се засмя, а в сърцето му трепна нещо, далечно, забравено и потулене в детските му спомени.

Той бързо влезе обратно в стаята и се върна почти веднага. Замахна с ръка във въздуха. Радостен детски вик посрещна забилия се в снега червен морков.

След десетина минути отдолу се появи нов жител на квартала. Малък снежен господин с изкряща усмивка, черни топчести очи и голям червен нос.