Крум кипеше:

– Какво ни кара да грешим? Какво е това, което поражда съмнение у нас?

– Сърцето, – кратко отговори приятелят му Павел.

– Аз мислех, че проблем в нашата борба срещу греха е липса на вяра, – смутолеви несигурно Крум. – Добре, някои хора са чули добрата новина за Исус, но защо се колебаят?

– Привързаността им ги ограничава, – отговори Павел.

– Искаш да кажеш нашите чувства ли? – попита Крум. – Как става това?

– Много просто, – усмихна се дружелюбно Павел, – винаги правим само това, което искаме.

– Това означава ли, че правим само неща, които харесваме или предпочитаме?

– Просто нашите действия следват преобладаващото желание на сърцето ни, – повдигна рамене Павел.

– Ако Бог не заема място в нашите сърца? – ококори очи Крум.

– Сърцата ни не са отдадени напълно на Господа, – поклати глава Павел. – За това грешим, съмняваме се и се борим с вярата си. От там и бавно напредваме.

– Тогава как можем да победим греха и да живеем за Бог? – зададе следващия си въпрос Крум.

– Това става единствено чрез Словото. Само То може да промени сърцата ни и поражда желание у нас, да живеем нов живот.

– Как ? – недоумяваше Крум.

Павел продължи:

– Размишлявай върху всичко, което Бог е направил за теб в Христос. Радвай се, че твоите грехове са простени чрез кръвта на Божия Син. Наслади се на истината, че си осиновен в Божието семейство.

Крум само въздъхна, а Павел добави:

– Когато направиш това, в сърцето ти ще оживеят нови чувства, които се пораждат от Божието Слово.

Крум нищо не каза, но явно имаше над какво да размишлява през следващите дни.

Семейство Ангелови празнуваха. Приятели поднасяха подаръци на младите.

Сашо бе последен. Той протегна ръка към двамата. В дланта му имаше малко пакетче.

Наоколо зашушукаха:

– Нещо дребно и малко.

– Нямаше ли пари за повече.

Сашо смутено повдигна глава и бавно каза:

– Някои от Божите чудеса също са малки, но не бива да се пренебрегват.

Тези думи заляха хората поканени на празника и те се смутиха.

Семейство Ангелови всяка годинат си напомняше:

– Бог действа дори в малките неща. Плащане на сметка. Осигурява храна. Лекуване на настинка.

Всичко това водеше до впечатляващ списък на Божието снабдяване.

Не презирайте малките неща.

Когато се уморим от малките чудеса в Божието дело и около нас, нека си спомним, че някои може да са „малки“, но чрез тях Той гради по-великите Си цели.

Милена плачеше:

– Толкова много очаквах, а сега ….

Приятелката ѝ Ема я прегърна и добави съчувствено:

– Голямо разочарование! Така става, защото това което очакваме, често не се припокрива с реалността.

– Имах такива мечти, но паднах в капана на очакването. Защооооо? – гневно размаха ръце Милена.

Ема се опита да я успокои:

– Ние очакваме някой да направи нещо за нас в точно определено време или място, защото е казал, че ще го направи. Друг път ние имаме очаквания към тях, защото си мислим, че те просто трябва да знаят. Проблемът е, че ние нищо не им казваме.

– Не мисля така, – сбърчи нос Милена.

– Вземи например, двама съпрузи, – започна спокойно Ема. – Той или тя очакват да бъдат посрещнати техните нужди и желания, но това е нереалистично. Обърни сценария. Може ли съпругът или съпругата да очаква съвършенство от другия? Едва ли!

– Е, добре, – Милена скръсти ръце пред гърдите си, – ще споделя очакванията си, но ако отсреща човекът не се съгласи?

– По-добре предай очакванията за живота, семейството и бъдещето си на Бога, – посъветва я Ема.

– Нали желаем добри неща в живота си? Какво лошо има в това?

Ема се усмихна:

– Лошото е , че държим на определени идеали, за това сме напрегнати и не искаме да ги пуснем.

– Ох, – въздъхна тежко Милена.

– Бог през цялото време ти казва: „Имам нещо много по-добро от това, за което държиш толкова много. Аз мисли най-доброто за теб“.

– Не звучи ли логично, да оставим мечтите си на Него? – повдигна рамене Милена.

– Очакванията сами по себе си не са лоши. Но ние трябва да бъдем реалисти за тях и да ги предадем на Бог, – поклати глава Ема.

– Реалистично, нереалистично, …. не ме интересува, искам …., – Милена настояваше на своето си.

Стамен бе на осем години, когато един баща му каза:

– Един ден ще станеш твърде добър за мен.

– Няма как да стане, – възрази синът.

Тогава Стамен смяташе, че родителите му са окачили луната.

Осем години по-късно, той установи, че баща му е бил прав. Стамен се срамуваше от всичко, което правеха родителите му.

Във фазата на пубертета, трудно се надживява склонността да се притесняваме за имиджа си.

Един ден Стамен разбра:

– Управлението на имиджа е един от начините, по който към семейството си се отнасям като към огледало. Вместо да виждам кои са те, какво им е нужно и как да ги обичам, виждам собствените си стремежи и страхове. Понякога дори ги използвам за своя собствена изгода.

Баща му често го бе съветвал:

– Целта на семейството ти не е да те накара да се чувстваш комфортно. Тя е да те освободи, за да обичаш Бог и света повече, защото не би могла да се справиш сам. Семейството не е било предназначено да бъде пешка в играта за управление на имиджа, защото никога нещата не са се въртели около нас. За нас – да. Заради нас – не.

А дядо му, когато го наблюдаваше в тинейджърската му възраст, усмихваше се и казваше:

– Семейства съществуват, за да обичат Бог и другите, вместо за да поддържат имидж, да се сравняват с другите или да се уверят, че децата им се открояват, няма повече нужда да се напрягат. Това освобождава децата ни от наложената от обществото ни тежест на съсредоточаването върху себе си. Когато въвлечем децата си да станат част от цел, която надхвърля самите тях, натискът става много по-малък.

Има едно призвание, което е по-значимо от семейството. Семейството е добро и хубаво, заповядано от Бог нещо и то може да бъде част от този призив, но никога не е било предназначено да бъде самоцел. Тази мисия, а не съвършеният ни брак или успешните ни деца, винаги е по-важна.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.