Posts Tagged ‘селище’

Действай въпреки страха

понеделник, май 9th, 2022

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Една добра дума

петък, февруари 4th, 2022

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Не творението, а Твореца

събота, септември 18th, 2021

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.

Предимството

неделя, август 8th, 2021

В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.

Проверката

понеделник, февруари 15th, 2021

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.