Леля Веска доброволно бе поела ангажимента да се грижи за градинката пред църквата. И това съвсем не беше случайно.

Тя внимателно наблюдаваше хората, които минаваха от там. Веднага усещаше дали някой е весел или тъжен.

Когато виждаше, че човек е мрачен, унил, загрижен или обезсърчен си казваше:

„Каква ли болка и мъка го гнетят?“

А след това тя навеждаше глава над цветята, за които се грижеше и тихо шепнеше:

– Боже, отнеми товара му и му дай Твоят мир. Погрижи се за него и не го оставяй в бедата му. Дай му изходен път…. Амин“.

Веднъж в църквата влезе един господин. Той бе добре облечен, може да се каже дори много луксозно, сякаш беше слязъл от кориците на някое списание. Уплашено се оглеждаше и не знаеше към кого да се обърне.

До него се приближи Петър и го попита:

– Господине, мога ли с нещо да ви помогна?

– Не знам как да ви обясня, – започна смутено мъжът. – цяла седмица работата ми, бизнеса, всичко се обърка. Бях много отчаян. Бях решил да сложа край на живота си …. и изведнъж минах край вашата църква ….. и сякаш някой помете болката и мъката ми, светъл лъч заигра пред очите ми и аз се обнадеждих.

– Как мислите, кой се е намесил в живота ви? – попита Петър.

– Знаете ли? – започна неуверено мъжът. – Аз съм атеист и не вярвам в Бога. Но това, което преживях …… преобърна живота ми……

– И сега смятате ли, че има Бог? – погледна го изпитателно Петър.

– По-рано си казвах, че има някаква сила, но…..

– Но?

– Влязох в църквата, за да разбера истината, – каза по-уверено мъжът.

– Заповядайте, седнете, – покани го Петър. – След малко пастирът ни ще говори по Библията, може би тогава ще ви се изяснят някои неща.

– Да, благодаря, – каза мъжът, – ще слушам внимателно.

Когато пастирът застана на амвона, поздрави и започна да говори.

– В последно време забелязвам, че молитвеният живот на християните в нашата църква е станал рутинен. Молим се за едни и същи приятели, роднини и лични нужди. Тези дни забелязах леля Веска навела глава над цветята и се моли. Помислих си: „Колко грижовна е тази жена, дори за цветята се моли“.

Приближих я и ѝ казах:

„Бог се грижи за тях, не се тревожи!“

„Аз не за цветята, – каза тя смутено.“

„А за кого?“

„Вижте колко хора минават от тук. Някои са весели, но повечето са унили, тъжни и нещастни ….. И аз се моля Бог да ги освободи от товара им и да им даде изходен път“.

Постъпката на тази жена ме вдъхнови. И реших да се моля за някой човек, дори да него познавам. За него може да съм прочел във вестника или просто да съм го срещнал на улицата. Така повече хора ще почувстват Божието присъствие в живота си…..

След като свърши службата мъжът, който бе говорил с Петър преди това, дойде до него, потупа го рамото и каза:

– Разбрах! Благодаря, че ме поканихте. Пак ще дойда.

Това бе един дълъг и мрачен период в живота на Васко. Той не вярваше в себе си и се осъждаше постоянно. Чувстваше се като в капан.

Това състояние напълно го съсипваше. От устата му ден и нощ се изтръгваха думи, които го нараняваха още повече:

– От мен нищо не става….. Как можах? ….. Ето отново оплесках нещата …. Има ли смисъл да започвам отново това? …. Пак ще се проваля ….Безнадежден случай съм ….

Но всичко това съсипваше не само него, но и отношенията му с другите хора.

Една неделя Васко реши да посети друга църква, различна  от тази, в която ходеше редовно. Смяташе, че всички там го възприемат като неудачник и тотално пропаднал човек.

Когато влезе в първата му попаднала църква, чу пастирът ѝ да казва:

– Има ли желаещи, за които църквата да се моли?

Васко излезе отпред. Той не познаваше този човек, но той му каза:

– Да живееш изцяло погълнат от себе си и собствените си чувства е грях. За да се „излекувате“ четете поне три пъти на ден Посланието към Римляните, 8 глава, първи стих.

„Какъв е този стих?“ – помисли си Васко.

Когато седна на един от столовете, отвори джобния си „Новия завет“ и прочете следното: „Сега прочее, няма никакво осъждане на тия, които са в Христа Исуса“.

Васко много се ядоса на тези думи, но реши да пробва „лекарството“.

Мина цяла седмица и Васко едва тогава разбра, че Бог му беше проговорил, чрез този непознат пастир.

Той продължи редовно да чете този стих месеци наред, докато не се освободи от постоянното самообвинение и чувството за безполезност.

Така Бог постави чрез този стих едно ново начало в живота на Васко.

Църквите не са места за светци, а болница за грешници.

Един човек няколко седмици правеше дървена ограда за градината си. Петгодишният му син му помагаше през цялото време и двамата успяха да свършат добра работа.

Докато гледах как сина подражава на баща си се запитах:

– Действията ми, решенията ми, … отразяват ли волята на моя Небесен Баща? Дали хората, които ме познават виждат Него в живота ми? Живея ли според Евангелието? Вярна ли съм , търпелива ли съм, обичам ли другите всеки ден, а не само, когато обстоятелствата са благоприятни?

Ако съм истинска християнка, ще се стремя да приличам на Христос. Това е предизвикателство и същевременно голяма отговорност.

В едно село около църквата се появили вълци. В продължение на няколко седмици свещеникът, който ръководил църквата се усамотявал извън храма и се молел.

Нападенията на хищниците спрели.

Радостта на селяните нямала край. Те попитали свещеника:

– Сподели с нас какво правеше през тези седмици, та вълците се махнаха. Искаме в бъдеще ако се случи пак такова нещо да знаем какво да правим.

Свещеникът отговорил:

– Никаква тайна няма. Докато се молех, около мен се събираха вълците. Те ближеха носа ми и ме душеха. Не ме нарахиха, защото вършех това, което трябваше.

Тя бе малка църква. Намираше е на хълма близо до града.

От известно време вярващите в тази църква се бореха с един сериозен въпрос:

– Как Бог иска да се грижим за бедните и отхвърлените хора, които срещаме през седмицата и особено в неделя, когато в църквата има богослужение?

Причина за това бе Мильо, бездомен алкохолик, който идваше на църква всяка неделя. Когато го виждаха, тъй като постоянно миришеше на алкохол, хората се отдръпваха инстинктивно от него.

Една неделя Едуард не се стърпя и попита:

– Какво да правим с него? Нали и той е Божие дете, което е дошло в Божия дом?

– С Христова любов да го приемем или да се притесняваме, че присъствието му ще отблъсне някои хора от службите? – смутено продължи с въпросите Любо.

– Тези въпроси са важни и за мен, – обади се Камен. – Ето аз служа в църквата и смятам, че съм отговорен да вземам правилните решение.

– Но кое е правилното? – Наско крачеше напред назад неспокойно.

Тогава се обади пастирът на църквата:

– Какво би направил Христос в ситуация като тази? Убеден съм, че Той би посрещнал с милост и много любов този човек в църквата. Та нали и аз съм грешник приет от него, както е Мильо?

Всички останали го погледнаха с радост в очите.

– Да, да, наистина така трябва да постъпва всеки от нас, – изрази мислите на останалите на глас Любо.

– Всеки ден се моля Святият Дух, – въздъхна пастирът, – да ни бъде водач и да ни открива как правилно да постъпваме с всички около нас.

– Нека Бог да ни помогне да бъдем милостиви към Неговите деца, – каза Мария. – Нуждаем се от Неговата помощ, за да се грижим за тези, които ние трудно да обичаме.

– Кого Исус би върнал от църквата? – засмя се Стефан.

И всички бяха съгласни, че много хора могат да им бъдат неприятни, но Исус обича всеки един човек, независимо от положението му в обществото и те трябва да следват примерът Му.