Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.

Христос бе в гроба. Заедно с Него учениците погребаха своята надежда и вяра, но не и любовта към Учителя.

За тях тази смърт бе неочаквана, независимо, че Той ги предупреждаваше за това време.

До последния момент те не искаха да се разделят с мечтите си:

– Ние мислехме, че Той е Този, Който ще избави Израиля.

– Колко жалко, не създаде царство, а погина като престъпник.

– Лъгали сме се. Щом и Той остана безсилен, няма справедливост в този свят.

– Ние си мислехме, че това е Той и ще поделим местата около трона Му.

– Какво е това? Вместо царска корона – трънен венец, а в замяна на престол получи позорен кръст.

Бе събота. Време на принудително бездействие, в което се усеща ужасът от случилото се.

Апостолите останаха безмълвни. Страшна тишина, характеризираща се с мълчание подчертаващо отчаянието.

А жените?

Те чакаха да мине съботата, за да изпълнят последния си дълг на любов към Него, да помажат с благовония тялото на Умрелия.

Настъпи нощта. Стражата дремеше пред запечатания гроб.

Изведнъж хълмът се разтърси. С грохот се откърти скала.

Силна светлина повали стражите на земята.

Гробът бе празен.

Стражите се разбягаха ужасени.

Пребиваващия в смъртта Христос стана непобедим.

Изпивайки до дъно чашата на греховете на човешките синове, Той се възвиси над страданието и смъртта.

Никола Павлов бе млад репортер. Той имаше възможност да посети Летните и Зимните олимпийски игри.

Никола обичаше спортните състезания, но сега срещите със спортистите бе сбъдната негова мечта.

Харесваше му да слуша хора от цял свят, които говореха на различни езици и отбелязваха победите за страните си.

Никола още в тинейджърска възраст бе очарован от Олимпийските игри. За него това се бе превърнало в мания.

На Летните олимпийски игри Никола последва Бога.

Тогава Господ го помоли:

– Откажи се от спортния си идол.

Никола все още обича Олимпийските игри, но сърцето му истински се вълнува, когато люде от различни народи и произход се събират да се молят и покланят на Бога.

Без значение откъде сме или къде живеем, нека се радваме, че като вярващи сме едно в Христос с нашите братя и сестри по целия свят.

Гордостта и срама се срещнаха. Те са сестри, въпреки че изглеждат толкова различно.

Гордостта се пъчи, а срамът навежда глава.

Първата се хвали, а другата се крие.

Гордостта иска да бъде забелязана, а срамът желае да го избегнат.

Какви сестри са тогава?

Въздействието им е едно и също, държат те далече от Бога.

– Ти си повече от Него, – твърди гордостта.

– Твърде лош си за Бога, – казва срамът.

Ако гордостта те прогонва от Господа, срамът те държи далече от Него.

Гордостта предшества падението, а срамът пречи да се изправим пред Бога.

Господ, безгрешният и безкористен Отец, ни обича в нашата гордост и срам.

Бог в Христос помири света със Себе Си.

Лило попита приятеля си Рангел:

– Знаеш ли, че перо и камък пуснати във вакум, където няма външно налягане, ще паднат едновременно на земята?

– Изглежда нелогично, – повдигна вежди Рангел.

– Така ти се струва, защото камъкът в ръката ти се усеща по-тежък от перото, – поясни Лило, – но това е научен факт.

– Защо ми привеждаш този пример? – повдигна рамене Рангел.

– Понякога начинът, по който Бог иска от нас да живеем, също изглежда нелогичен. Библията е пълна с насоки как да живеем различно, – разясни Лило.

– Тя е пълна и с примери за това какво се случва, когато игнорираме Божите инструкции и избираме да живеем по свой собствен начин, – добави Рангел.

– И това не завършва много добре, – поклати глава Лило, – защото Божите пътища са по-добри от нашите. Когато казваме, че Бог е свят, имаме предвид, че Той е съвършен, създал е живот и има план да възстанови нашия свят.

– Кога според теб имаме изцеление? – тръсна глава Рангел.

– Когато срещнем любовта на Исус, – бързо отговори Лило.

– Любовта на Исус?! – повтори като ехо Рангел.

– Можем да се доверим на Божията справедливост, която възстановява това, което е счупено, – уточни Лило.