То беше толкова слабо и малко, че Юлия се боеше дали ще оцелее. Това бе подарък от приятелката ѝ Вера.

Пухената топчица, която Юлия държеше в ръцете си, бе най-малкото сред своите братя и сестри, но тя си избра него. Струваше ѝ се съвсем безпомощно, а същевременно за нея бе нежно създание, което се нуждаеше от любов и грижи.

Вера я предупреди:

– Този малчо веднага след раждането престана да се храни и загуби доста от тегло си. По-добре си избери някое от другите. Виж ги какви са палави.

Но Юлия не откъсна очи от мъничето. Тя се надяваше да се споразумеят с Мики и той да прояде скоро.

Когато се прибра в къщи Юлия опита да подмами Мики с избраната от нея вкусотия, но котенцето остана безучастно.

Следващите дни минаха в уговаряния и молби, но Мики само я гледаше тъжно и не пристъпваше към храната.

Най-накрая Юлия се ядоса, хвана здраво котето разтвори му устата и насила се и опита да вкара храна в нея, но Мики с невероятна сила се отскубна от нея и се скри под масата.

Тя се наведе и седна срещу него. Двамата дълго се гледаха. След това по някакво чудо стигнаха до някакво мълчаливо съгласие и Мики пристъпи към паничката.

Котето я огледа внимателно, сякаш избираше какво точно да си хапне. След много „умуване“ все пак се престраши и захапа едно малко парче.

Постепенно Мики започна да се поправя.

Скоро вялата космата топчица, се превърна бързонога изпълнена с енергия сила…. Мики стана разкошен пухкав котарак.

Юлия едва го вдига вече, но не се бе отказала още да го държи на ръце.

Когато го наблюдаваше, тя казва на тези, които са край нея:

– Никога не трябва да се предаваш и да се отказваш да помагаш на по-слабите. Достатъчно е, да им вдъхнеш малко вяра и да подкрепиш надеждата им.

Веднъж разхождайки се из улиците на Париж към Падаревски притичал един дрипав парижки гамен, който решително заявил:

– При нас в Париж не е разрешено да се ходи с мръсни обувки! Да ви почистя ли обувките, господине?

– Моите обувки могат да почакат, момче,  – с усмивка казал Падаревски. – Но ако ти благоволиш да измиеш лицето и ръцете си, ще получиш от мен 20 франка.

Момчето изтичало до близката колона и след няколко минути се върнало с умито и сравнително чисто лице.

– Ето твоите 20 франка, – казал Падаревски у му подал монетите.

Момчето погледнало великия пианист, въздъхнало, и върнало парите.

– Не, сър, по-добре си ги запазете за бръснар, който трябва да ви подстриже. При нас в Париж не е прието да се ходи с такава прическа…

Тръгнала лакомията на гости на алчността.

Скарала се по пътя със сребролюбието, казвайки му

– Няма да ти дам  влезеш в столовата, да не говорим да похапнеш там.

И сребролюбието си тръгнало с празни ръце да се оплаква на гнева.

Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

При Виктор се появи проблем. Той бе млад човек на 27 години. Младостта му премина в различни учебни заведение в различни краища на света, за да получи висше образование, но трудов опит нямаше. Разполагаше с апартамент в центъра на града и джип купени от баща му.

Е какво повече може да иска този млад човек? Нека да живее и да се радва на живота!

Скоро Виктор се влюби. Изгуби мира си, дори не можеше да се храни. И той реши да се ожени.

Но баща му не хареса булката:

– Тя е от бранша. Свикнала е с много мъже. За нея си поредната плячка. Няма да се жениш за нея и това е моето решение.

Виктор се разкрещя:

– Ти никога не си ме разбирал. Знаеш ли какво значи любов?

Той тръшна вратата и си тръгна. Обиди се на баща си и цял месец не се обади. Даже не дойде да си вземе парите, които баща му даваше всеки месец за разходи.

Но баща му остана непреклонен. Накрая се съгласи, но с условие:

– Добре, ще ви направя сватба, дори ще платя и сватбеното ви пътешествие, но след това ще се справяш вече сам.

Виктор доволно потри ръце. Все пак като се направи на обиден това проработи.

Сватбата бе разкошна. След това младите отидоха на Малдивите. Но след това бащините инвестиции секнаха така, както бе обещал баща му.

Виктор опита отново да се прави на обиден, ходеше и молеше майка си, но баща му държеше на думата си.

Виктор стана неспокоен, паникьосваше се и от най-малкото нещо. Съпругата му всеки ден му крещеше.

Средствата, с които младите разполагаха се свършиха бързо. За една година ги спасяваше състрадателната му майка, но Виктор разбра, че трябва да започне някъде работа. Но той нямаше връзки и не можеше да хване някоя по-добра работа.

Всеки ден чуваше крясъците на жена си:
– Некадърник! Нещастник! Не съм се оженила за теб да мизерствам. Ще те напусна…..