Боян явно негодуваше:

– Защо Бог ме свързва с човек, който направо ми досажда?

– Кого имаш в предвид? – попита го Тихомир.

– Сашо като се лепна за мен и постоянно намила, няма спиране. От него човек не може да вземе думата.

– А знаеш ли какво казва Исус за такива хора? – усмихна се Тихомир.

– Какво? – нетърпеливо реагира Боян.

– Вместо да избягваме онези, които не са съвместими със нас, просто трябва да ги обичаме.

– Да обичам бъбривецът Сашо? О, не! Той е голяма напаст, от него няма спасение. Лепне ли се за теб, няма отърване, – въздъхна тежко Боян.

Тихомир го посъветва:

– Ако обикнеш Сашо, Исус ще го използва, за да смекчи твоите остри и нетърпеливи ръбове.

– Е, може и аз да съм ръбат, но Сашо ….., – Боян вдигна отчаяно ръце.

– Исус е казал: „Обичайте се един друг, както Аз ви възлюбих“, – добави Тихомир.

– Да обичам някой, който не мога да понасям, е много трудно за мен, – призна си Боян.

– Бог може да ти помогне, стига да го поискаш от сърце, – каза Тихомир.

Боян само въздъхна.

Милен крещеше:

– Домашниии! Защо все ме питате за тях? Сякаш няма други важни неща под слънцето! Мразя да пиша домашни.

Милен предпочиташе да играе на компютъра си или с приятели навън.

Един ден дядо му като го слушаше, му каза:

– Твоите действия като дете определят резултатите, които ще имаш в бъдеще като възрастен.

– Знания, резултати и домашниииии, – размаха ръце възмутен Милен.

Дядо му го погледна спокойно и попита:

– Не си ли се замислял, че колкото по-рано започнеш да трупаш знания, толкова повече време ще имаш възможност да ги използваш и да натрупаш още по-нови?

Милен се замисли. До сега не бе гледал така на задълженията си в училище.

Изпухтя и тъжно поклати глава:

– Ако не съм натрупал достатъчно знания навреме, трудно ще наваксам с всичко, което ще ми предстои. Имаш право, дядо. Може да ми е неприятно сега, но ако се заловя, както трябва, ще имам успех за напред.

Един ден Ивайло се възправи срещу баща си и му каза:

– Тате, писма ни да копая, ора, жъна по твоите многобройни ниви. Дай ми каквото ми се пада като един от твоите наследници и ме пусни да си диря другаде късмета. Батко ако иска, да остане и да робува. Аз сега искам да живея.

Сърцето на бащата трепна.

„Той не осъзнава какво прави, – помисли си бащата, – но що така иска, нека върви“.

Старецът отброи дела, който се падаше на Ивайло.

Подаде му парите и добави:

– Ако някога решиш да се върнеш, ела си. Ще те чакам.

Самодоволна усмивка се разля по лицето на малкия син:

– Никога! Чу ли?

И замина.

Големият град замая главата на Ивайло. Той вече не броеше какво даваше и колко му вземаха.

Една сутрин нашият герой се събуди в голяма локва с кал, която се бе образувала през нощта от проливния дъжд.

Ивайло тръсна глава и бръкна в джобовете си. Там нямаше нищо.

– Е, все ще изкарам някъде нещо, – започна да се успокоява той.

Да, но не бе така лесно да изкара някъде малко пари.

Хубавиците, които го примамваха, когато дойде за първи път тук, сега като видеха празните му джобове го гонеха.

Голям глад бе обхванал страната и Ивайло започна да гладува.

Все пак успя да получи работа.

Един гражданин го изпрати на нивата си да храни свинете му. Той копнееше да напълни стомаха си със шушулките, които ядяха свинете, но …..

Никой не му даде нищо.

Кризата на Ивайло не започна с глада, а с неуместното доверие.

Когато парите свършиха и животът стана тежък, той не се върна у дома.

Вместо това удвои силите си.

Беше се привързал към гражданите на тази страна. Система, която нямаше задължение да се грижи за него.

Това е цената на самоувереността.

Усилието без Бог обещава независимост, но води до изолация.

Храненето на свинете не е унизителен труд, това бе просто неподходяща идентичност.

Ивайло живееше като слуга в земя, която никога не можеше да го задоволи.

Така става, когато Бог стане незадължителен.

Изтощаваме се, опитвайки се да поправим това, което само благодатта може да оформи.

Стараем се по-усърдно, вместо да се предадем по-рано в Божите ръце.

Гладът на Ивайло разкри нуждата му от милост.

Новото начало не идва от преместване на нови места и по-умни стратегии, то идва от смиреното завръщане в дома на Отца.

Людмил държеше в ръцете си няколко сурови пшеничени зърна, току що откъснати от стеблото. Взе едно зърно и го опита на вкус.

– Твърдо и безвкусно е, – смръщи вежди той.

– Живот фокусиран върху себе си, е точно като това зърно, – каза приятелят му Атанас. – Много християни са като това пшеничено зърно.

– Как така? – недоумяващо разтърси глава Людмил.

– Като остават сами, те не дават, не споделят, не благославят, …. Семето е предназначено да бъде посадено, да бъде плодоносно и да се размножава, – отговори Атанас.

– Не разбирам, – намръщи се Людмил, – каква е връзката с християнския живот?
Атанас започна спокойно:
– Животът ти е семе, а семената са предназначени да бъдат посадени, за да възпроизведат нов живот. Едно посадено семе може да даде сто други, Тези сто посадени семена могат да дадат хиляда и така нататък, докато имате ферма, която храни село, която храни град, която храни нация. Целият този потенциал е в силата на едно семе.

– Е и? – повдигна рамене Людмил.

– Така се разпространява Евангелието и Божието царство нараства.

Бе три часа сутринта. Тъмно беше. Полетата изглеждаха като море.

Здравко караше по магистралата, когато забеляза кола в аварийната линия. Аварийните светлини едва премигваха.

Там стоеше жена, която се опитваше да се предпази от студа, като силно притискаше палтото към себе си с ръце.

Здравко натисна спирачките. Когато слезе, жената отстъпи притеснено.

– Госпожо, не съм спрял, за да ви навредя, а да ви помогна. Какво се е случило?

Тя трепереше от студ и зъбите ѝ тракаха.

– Колата се развали. Телефона ми се изтощи. Тук съм от най-малко четири часа. Минаха доста хора, но никой не спря.

– Къде отивате?

Тя се разплака:

– В столицата, в болницата. Дъщеря ми …… оперират я спешно. Трябва да стигна. Моля ви закарайте ме.

Здравко не се поколеба.

– Качвайте се! Ще ви закарам.

Очите ѝ се насълзиха:

– Вече никой не спира — прошепна тя. — Мислех, че ще остана там сама завинаги. Благодаря, че ме забелязахте.

Тя се качи.

Пристигнаха. Операцията на дъщеря бе минала успешно.