Вечерта вече се спущаше на гората. Асен стоеше пред палатката и наблюдаваше как една заклещена пчела се опитва да се освободи.

Най накрая насекомото успя да се отскубне, но бе привлечено от ярката светлина на фенера. Кръжеше около него и често се удряше в предметите наоколо. Само няколко пъти успя да избегне тези сблъсъци.

– Дали не бърка светлината на фенера с тази на слънцето? – учуди се Асен.

Той бе чувал, че пчелите се ориентират в зависимост от положението на слънцето.

Асен продължаваше да наблюдава пчелата и изведнъж възкликна:

– Какво прави тази пчела? Нима не разбира, че тази светлина е изкуствена?

Зад гърба на Асен се чу ясен мъжки глас:

– Колко често и ние хората се заблуждаваме, като не следваме истинската светлина?

Това бе бащата на Асен, който се бе приближил тихо и бе чул как сина му се бе изненадал от поведението на пчелата.

– Много пъти, – продължи бащата на Асен, – ние разчитаме на пари, роднини и връзки. И мислим, че всичко това ще ни отведе в правилната посока, но е необходимо да се доверим на Божието водителство.

– Татко, – каза Асен, – когато е тъмно около нас, всеки би тръгнал след първата светлинка, която види.

– Но това прави ли ни по-сигурни? – попита баща му.

– Но тръгвайки след такава светлина ние се чувстваме някак си в безопасност, – каза Асен.

Бащата  въздъхна и разроши с ръка косата на сина си. След това погледна сина си в очите и му каза:

– Бог е единственият, който може да ни изведе от тъмнината и да ни насочи в правилната посока. За това по-добре следвай истинската светлина.

–

Беше вечер. Петък, последния ден от работната седмица. Стоян Горанов излизаше от центъра на големият град.

Изведнъж видя светеща табела: „Натоварен трафик в следващите две мили“.

Стоян се ядоса:

– Какво? Що за съобщение е това. Петък вечер е. Естествено е трафикът да е натоварен.

Тогава се появи следващото съобщение: „Внимавайте със спрелите автомобили ….“

Едва сега Стоян разбра и се плесна с длан по крака.

– Това е очевидно, – засмя се той. – Цялото съобщение не се събира на табелата, затова се появява в две части.

Явно той бе прочел само първата час, за това се ядоса толкова прибързано.

– Колко забавно, – каза си Стоян. – Ако Бог реши да ни разкрие бъдещето, има ли смисъл това, ако не се осъществи първо настоящето? Какво ли щях да разбера, ако бях прочел първо втората половина на съобщението?

Стоян се размисли върху случая. Той знаеше, че нищо случайно не става.

– Винаги ми се е искало да знам какво ме очаква, особено когато ми предстоят трудности, – призна пред себе си Стоян. –  Но Бог многократно ми е показвал, че бъдещето няма смисъл, ако първо не преживеем днешния ден.

Стоян импулсивно махна с ръка и продължи:

– Какво толкова съм се запритеснявал за бъдещето, нали Господ е обещал да бъде с нас винаги?

Бъдещето зависи от настоящето. Но каквото и да се случва занапред, Бог ни предупреждава, за да се подготвим, така че да го преодолеем и да бъдем победители във всяка ситуация. Но дали Го слушаме и внимаваме на предупрежденията Му

То вървеше по улицата проскубано, с едно ухо, с възпалена лапа, висяща опашка, нещастни очи, в които трептяха сълзи като перли.

Никой не го забелязваше. А ако го забележеше го навикваше. А то вървеше и тихо плачеше…

Понякога срещу него замахваха с пръчка, а то едва успяваше да избяга и да се укрие някъде.

Горкото, с болка си мислеше: „Аз съм такъв изрод. Кой ли ще ме вземе да живея при него?“

Така си вървеше по края на пътя.

Изведнъж пред себе си видя нозе, огромни два крака, обути с високи ботуши.

Изплашено до смърт то затвори очи.

А човекът се наведе и каза:

– Какъв красавец! Виж и ухото! Ще дойдеш ли с мен? Ще бъда много щастлив. Принцеса и дворец не мога да ти обещая, но с мляко и наденичка ще те гощавам.

Мъжът се изви и протегна длан към него. Той за първи път държеше в ръката си коте.

Човекът погледна към небето и си помисли: „Дъжд май закапа“.
А това беше котето, което плачеше от радост.

По-бурен от този ден едва ли някой е виждал. Светкавици раздираха небето. Обилен дъжд бе придружен от много силен вятър.

Днес Василев бе казал:

– Днес ни предстои още един прекрасен ден.

По-късно Михайлов срещна Василев и се пошегува:

– И ти на това казваш прекрасен ден?!

Василев сложи ръка върху рамото на Михайлов и отговори:

– Можете да ми се присмивате колкото искате, но по време на войната бях пилот на бомбардировач. Още в самото начало на военните действия моят самолет бе свален….

– Но вие сте още жив, – възкликна Михайлов.

– Да, оживях, но попаднах в плен. Останалото време от войната прекарах в затвора.

– Съжалявам, – съчувствено каза Михайлов.

– Още тогава реших, – продължи Василев, – че като се прибера, няма да позволя на никого и нищо да разваля деня ми. За това всеки ден на земята е прекрасен.

Михайлов сериозно се замисли над думите на Василев:

„До сега не съм осъзнавал, че когато ни връхлитат житейски бури, нямаме представа, че имаме мир, защото живеем в Божията любов“.

– Колко често забравяме благословенията, с които Бог ни дарява, а се взираме в трудностите, – каза Василев сякаш беше прочел мислите на колегата си.

– Да, – съгласи се Михайлов, – забравяме да възлагаме надеждите си на Него.

По-късно, когато Михайлов го сполетяваха житейски бури, той си спомняше думите на стария ветеран и благодареше на Бога, че винаги е до него, за да го спаси от бурята.

Бурите идват и си отиват, но Божията любов никога не отпада.

Радослав се покая и прие Исус Христос за свой Спасител.  Изпълнен с радост, той нямаше търпение да сподели благата вест и с другите хора.

Отиде при един свой съсед и му каза:

– Исус Христос бе разпнат за греховете ни на кръста. Бог ни обича и за това даде единствения Си Син да ни замести, изкупвайки греховете ни…….

Съседът се ядоса. Взе наблизо стоящото гърне и удари с него Радослав по главата. Глиненият съд се счупи.

Радослав окървавен си отиде вкъщи. На пътя му се изпречи боздуган и той извика:

– С този боздуган ще му разбия главата.

Но до боздугана лежеше Библията му. Той я взе в ръка.

– Как да отида при съседа с боздугана или с Евангелието? – изпъшка Радослав.

Дълго време стоя с наведена глава в пълно мълчание. След това остави боздугана, взе едно от своите гърнета и отиде отново при съседа си.

Той го посрещна враждебно.

„Този натрапник пак иде, – каза си съседът. – Какво ли ще иска пак. Ако ми бръщолеви пак от ония глупости, за вечен живот, Божия любов и…… не знам какво си, ще го разпердушиня. Жив няма да излезе от тук“.

Радослав се усмихна и каза:

– Ти счупи гърнето си и за да не си в загуба, ето ти ново гърне. Заповядай!

Съседът го изгледа изумен.

– Защо постъпваш така, аз щях да те убия,….. – едва не се разплака той.

Тогава Радослав започна отново да му разказва за Исус и какво е направил Той за него, но сега съседът слушаше много внимателно. Малко след това и той предаде сърцето си на Бога и прие Исус Христос за свой Спасител.

С доброто човек може да побеждава. Не е лесно, но е сигурно. Не е общоприето, нито обичайно, но е божествено.