След лошото време настъпи затишие, но това не бе всичко.

– Пчелите ти се роят, – извика Жана, надничайки през прозореца.

– О, не, – завайка се Петко и се хвана за главата. – Това е най-лошата новина, която един пчелар иска да чуе.

Той изтича навън и видя как множество пчели излитаха от кошерите, поемаха към върха на високия бор и повече не се връщаха.

Повече от седмица времето бе лошо и Петко не можеше да разбере, че пчелите му ще се роят.

Тази сутрин пекна слънце, вятърът утихна и пчелите си тръгнаха.

Рояка бе нов и здрав, но сега пчелите се разделиха, за да започнат нов.

Като видя оклюмалото лице на Петър, Тодор го потупа по-рамото и каза:

– Не бъди строг към себе си, на всеки може да се случи това.

Тодор бе опитен пчелар. Какво ли не бе минало през главата му, за това напълно разбираше разочарованието на Петко.

Насърчението е необходим дар. Навсякъде около нас има хора, които се нуждаят от него.

Бог ще ни помогне чрез насърчение, да покажем любовта Му към околните.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.

На 10 юли по време на финалния футболен мач на Европейското първенство в Париж на стадион „Стад дьо Франс“, както над трибуните, така и на терена летели рояци молци.

В това няма нищо необичайно. Умерено влажната атмосфера на Франция е перфектна за тези насекоми.

Те могат да се видят по улиците вечер или през нощта. Обикновено летят към източника на светлина.

В навечерието на финалният мач на Европейското първенство откритият стадион в Париж бил ярко осветен. Именно за това там имало толкова много молци.

Комарите чуват чрез специални антени, които се намират на главата им.

Първият човек, който се е досетил за това е известният Хирам Стивънс Максим, изобретателят на пистолет със същото име.

Веднъж разхождайки се около Гранд хотел в Ню Йорк, Максим забелязал, че около скоро поставения електротрансформатор, електричеството тъкмо било навлязло на мода, са е събрал цял рояк комари.

Когато трансформаторът бил изключен , комарите се махали.

Максим се заинтересувал от поведението на насекомите и продължил своите наблюдения.

Оказало се, че на звука, който отделя трансформаторът, наподобява на жуженето на самки комари, за това на това място прелитали само мъжки комари.

Експеримент направен в закрито помещение с помощта на камертон показал, че комарите реагират на съответния звук като повдигат антените си.

Направените по-късно задълбочени изследвания потвърдили твърденията на Максим.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.