Слънцето докосваше нежно с лъчите си ранобудните. Симо и Калин бяха станали рано, за да си поприказват на воля, без никой да ги притеснява.

Двамата дълго не бяха се виждали. Симо бе заминал с родителите си за Испания преди три години и двамата приятели само си чатеха по интернет, но сега бе друго.

Калин въодушевен от присъствието на приятеля си започна да му обяснява

– Знаеш ли какво се стреми Бог да ни даде в бъдеще? Вечността. Божието обещание е, че ще има „ново небе и нова земя“, където ще обитава правдата.

Симо слушаше внимателно, но изведнъж го прекъсна:

– Но това не е ли бягство от реалността?

– В известен смисъл е така, – каза Калин. – Откакто дяволът се е втурнал в сегашната  ни действителност, ние се стремим да намерим изход, за да избягаме от нея.

– Като си помисля само, че светът е потопен в мъки и несправедливост, – поклати тъжно глава Симо.

– Но това е поради греха, който царува в него, – бързо реагира Калин. – „В света ще имаме скръб…“.

– А ако стана християнин? – попита плахо Симо, недоизказвайки желанията и съмненията си.

– Някой погрешно вярват, че ако станат християни, Бог ще ги избави от всякакви неприятности, – скептично се усмихна Калин.

– А нима не е така? – попита Симо.
– Благодарение на греха и нещата, които не сме очистили от себе си, сатана не спира със своите интриги спрямо нас.

– Тогава? – объркано попита Симо.

– Има облекчение за мъката и тъгата, – каза насърчително Калин. – Исус каза: „В света имате скръб; но дерзайте Аз победих света“. Забележи, Той не казва, че някога ще победи светът. Исус е вече победител.

Монах Ириней така се молеше сякаш целия се потапяше в молитвата. Не се разсейваше от нищо. Молеше се горещо и с вяра. Живеейки като че ли само за нея. По-точно той разговаряше дълго с Бога.

Та нали молитвата е разговор на човека с Господа. Така навярно са се молили нашите предци още от първите векове на християнската вяра.

Веднъж край Ириней се бе събрала група младежи. Един от тях го попита:

– Къде и кой ви е научил така да се молите?

– Какъв молител съм аз, – поклати глава монахът. – Имах веднъж трагичен опит и навярно тогава съм придобил някакво умение. Хубавото е, че тогава всичко свърши добре.

– Но какво се е случило?

– Моята племенница ме научи, – уточни Ириней.

Явно не можеха да го разберат, за това монахът се усмихна и започна да разказва:

– Отидох да посетя брат си. От десет години не бях го виждал. Радостта ми беше голяма. През това време той се бе оженил и имаше син и дъщеря. Племенникът ми бе на седем, а сестра му на четири години. Суетата рядко води до нещо добро. За да освежа с брат си спомените от нашето детство, реших да пием чай от чайника на родителите ми.

Наобиколили го младежите слушаха монаха със зяпнали уста.

– За целта отидох на двора, нацепих дърва и запалих огън под чайника, – продължи разказа си Ириней. – Когато чаят започна да ври, за миг се разсеях, мислейки как да внеса чайника в къщи без да го разлея. И тогава ….

Слушателите наостриха уши, а монахът разтърси раменете си, сякаш му беше студено.

– Племенницата ми виждайки картинките изрисувани върху стария чайник, реши да погледне какво има в него. И го …. преобърна върху себе си. Горещата вода закипя върху малкото ѝ телце. Даже не можа да извика. Ахна и припадна.

Слушателите се разшаваха неспокойно, сърцата им се изпълниха с тревога.

– Празникът приключи, – продължи тъжно Ириней. – Брат ми закара момиченцето в болницата. Хората край, които минавахме в клиниката ни гледаха ужасени. По очите им можеше да се прочете следното: „Няма никаква полза, твърде късно е!“ Но лекарят ни успокои, че има надежда, само трябва да се присади малко повече кожа. Каза ни да си вървим, а те щели да направят каквото можели.

Някой от слушателите въздъхна и каза:

– Не ви е било леко. На другия ден тя е можела да бъде мъртва.

– От време на време я чувах да стене, изглеждаше усещаше болка навсякъде по тялото си, – в гласа на Ириней се усещаше голяма мъка. – Тогава исках да бъда на нейно място, за да не я гледам как страда.

Слушателите напълно го разбираха.

– Когато се върнахме, жената на брат ми бе изпаднала в истерия. Не смеех да погледна брат си. Пред очите ми бе малкото попарено момиченце. Паднах на колене, брат рухна до мен и каза: „Хайде да се помолим“. Никога през живота си, до този момент, не се бях молил така. Виках към Господа, да облекчи страданията на племенницата ми и да я запази жива. Молих го в замяна на нейния живот да вземе моя. По едно време брат ми отиде да успокоява жена си, но аз не станах, докато не се разсъмна. Едва се изправих на краката си, те бяха изтръпнали.

– И какво стана после? – попита един от нетърпеливите в групата.

– Беше рано, но с брат ми тръгнахме към болницата. Срещна ни медицинска сестра, която ни погледна странно, а после изведе оживялата ми племенница. Когато момиченцето видя баща си веднага се хвърли в обятията му.

– Нищо ли ѝ нямаше? – попитаха изненадано слушателите в един глас.

– Тогава тя взе ръката на баща си и с нея докосна гърдите и раменете си, след което каза: „Ето виж! Изобщо не ме боли?“. Брат ми се разплака, аз също не можах да се удържа и се просълзих. Лекарят приближи. Той не бе познал безнадежно болната си пациентка.

– А като разбра, какво направи?

– Втурна се да я оглежда и проверява. Избърса нервно очилата си с кърпичка, разпери ръце и възкликна: „Това не може да бъде. Тя е напълно здрава и не се нуждае от трансплантация на кожа. Можете ли да ми обясните какво става тук? Нищо не разбирам…“ Казахме му, че сме се молили, но той така и не повярва. Мъчно ми е и сега за този лекар.

– И от тогава така се молите?

– Не винаги ми се отдава, да достигна до състоянието, в което бях тогава, но поне го приближавам. Когато някой дойде при мен за помощ с някакъв тежък случай, станалото с племенницата ми оживява в сърцето ми и ми дава нова сила да се моля още по-усърдно.

– А какво стана с брат ви?

– Той и жена му започнаха да посещават богослуженията в църквата и възпитаха децата в тази силна и жива вяра.

Тодор видя през прозореца приятеля си Симеон, който носеше в ръце футболна топка.

– Каква прелест! – възкликна Тодор.

Даже от 4-я етаж ясно се виждаше, че това е истинска футболна топка, каквато Тодор и Симеон бяха виждали само по телевизора по време на футболен мач.

– Явно, че ще падне голяма игра, – каза Тодор и се усмихна, но изведнъж се намръщи. – Да, но тази топка няма да е моя. Той ще я внася и изнася, когато си иска. Ще я държи под леглото си, ще я премята в ръцете си, когато пожелае и ще ѝ се радва.

Завистта ухапа като змия сърцето на Тодор. И отровата ѝ завладя разума му.

В миналото поради завист двама съседни царе започваха война и то не каква да е, а опустошителна. И в този случай едва не стана нещо подобно.

Тодор намрази Симеон. И реши категорично:

– Край на приятелството ни. Даже и ръка няма да му подам. Никога! Какво си мисли той, че като има топка, е голяма работа?!

Изведнъж на вратата се позвъни.

– Сигурно е Симеон, – каза си Тодор ядосано. – Няма така леко да ти се размине… Сега ще ти дам да се разбереш.

Отмъстителна усмивка заигра по лицето му. И с гневна походка тръгна да отваря. Тодор със замах отвори вратата и здраво стисна ръцете си зад гърба.

На прага го гледаше широко усмихнат Симеон, който му каза сърдечно:

– Честит рожден ден! Това е подарък от мен и родителите ми, – той протегна ръце и му подаде топката.

Това беше оная същата, която Тодор беше видял през прозореца, но сега, когато беше толкова близко, тя бе неустоима.

Цялата му злоба и яд се изпариха. Тодор въздъхна дълбоко, засрами се и осъзна:

„Симеон ми е най-добрият приятел и той е много по-скъп от всяка топка. От завист, каква глупост щях да направя?“

Двете момчета си подадоха ръце и излязоха заедно да изпробват подаръка.

Петър Симеонов живееше в един провинциален град. Завърши средното си образование и трябваше да избира между две дейности, които му харесваха да упражнява занапред:

– Какво повече ми се иска да рисувам или да карам влак? – питаше се той.

Дилемата бе разрешена по чуден начин.

Петър се подчини на родителите си и отиде на изпит в ЖП училището, което  се намираше в големия град.

В деня на изпита на големия площад в центъра Петър забеляза на къща със скулптора на фасадата интересен надпис: „Училище по живопис и графика“. Сградата приличаше повече на магазин, а не на място, където се обучаваха бъдещите художници.

Изведнъж надписът се увеличи пред очите му и обхвана цялото здание. Буквите  заблестяха върху матовия черен фон. Петър тръсна глава, видението изчезна и той продължи пътя си.

Този кратък текст не изчезна от съзнанието му, докато стигна мястото, където щеше да полага изпита.

В Петър се зароди желание, да не успее на предстоящата проверка на знанията му. Той вече не се страхуваше от последствията, които можеха да бъдат резултат от провала му.

Преди самия изпит бе проверен слуха и зрението на Петър, чрез включване на различни по височина и тембър звукове, и показване на какъв ли не цвят. Този етап бе преминат успешно.

След това започна и самият писмен изпит, на който трябваше да се разкаже част от историята на България. Петър пишеше и задраскваше. Променяше фрази и  цели изречения. Получи се нещо доста объркано и куриозно.

– Провалих се, – въздъхна уморено Петър.

Но това, като че повдигна духа му, щом си спомни за надписа, който го бе примамил, когато идваше насам.

Измина цяла седмица. И Петър отиде да провери резултатите от изпита си.

Белокос старец му подаде листовете, погледна го със съжаление и му каза:

– Млади момко, ти ще вкараш влака в ямата, както си оплескал и всичките си писания.

На Петър му стана тежко от укора, но вдигна глава и си каза:

– За мен има по-добра перспектива. Чака ме училището по живопис и графика. Този провал не е пагубен за мен.

От този ден за Петър Симеонов живописта стане не обикновенно развлечение, а начало на един успешен творчески път.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.