Всички имат стремеж към независимост, това особено важеше за Мирослав. Той желаеше да върви по своя собствен път. Отхвърляше съветите на родителите си и възрастните, които познаваше.

– Съветите на предишните поколения са несъществени, – заявяваше категорично Мирослав. – Библейския метод е старомоден.

Някои се усмихваха покровителствено:

– Какво да ги правиш, младост. Морето им е до колене.

Най-лошото е, че тези им навици можеха да останат през целия им живот.

Бащата на Мирослава, често съветваше сина си и днес не бе по-различно:

– Истинското изпълнение идва от покорството на Бога. Божите принципи винаги са верни.

– Оф, пак с твоя Бог, – присмиваше се Мирослав.

– Той не напразно ни предупреждава, да не се съблазняваме от временните изкушения и краткосрочните бягства, които ни предоставя света, – продължи бащата. – Такива желания могат да доведат до грешен път.

– Дрън, дрън, грях, ….

– Бог е истинският източник на благословение. По-добре се вслушвай в съветите на тези, които са преминали през подобни ситуации. Учи се от техните предупреждения и бъди внимателен към техните напомняния.

– Ние сме млади. Сега е време да си поживеем.

– Тези принципи остават, независимо дали сме млади и стари. Не бъди безразсъден. Трябва да бъдеш нащрек. Сатана дебне зад всеки ъгъл и търси начин да те изкуши и обърка.

– Сатана, объркване, дебнене и не знам какво. Я погледни някои от тези, които се пишат вярващи?

– И най-зрелия християнин е уязвим. Никой не е имунизиран от изкушения. А ти, сине, внимавай с Божите предупреждения. Запази Словото Му в сърцето си. Направи Го своя основа.

Мирослав клатеше недоволно глава. Махна с ръка и категорично отсече:

– Писна ми от твоите поучения ….. Остави ме да си живея живота.

Бащата въздъхна тежко и добави:

– Нужно ли е да изпати, за да Го намери.

Родителите на Костадин го заведоха на гости при дядо му. Старецът много се зарадва на четиригодишния си внук.

Когато малкият се настани в скута на дядо си, повдигна ръка и започна внимателно да изучава оплешивялата му глава.

Накрая Костадин въздъхна тежко и попита:

– Дядо, какво е станало с косата ти?

– О, – засмя се старецът, – изгубих я преди години.

Малкият свъси вежди и добави:

– Това е много лошо. ….. Май ще трябва да ти дам малко от моите.

Дядото бе очарован от състраданието на внука си. Прегърна малкото телце и силно го притискайки към себе си.

Тези думи на Костадин накараха стареца да се замисли за Божията безкористна и щедра любов.

„Ние грешим и остаряваме, – помисли си възрастния човек, – но нашият Творец остава млад, защото е неопетнен от тлението на греха.
Божията любов е изобилна. Тя не се колебае и не избледнява“.

Старецът отправи поглед към небето и продължи разсъжденията си на глас:

– За това на кръста Той понесе цялата тежест на греха ни, освобождавайки ни от наказанието, което ни се полага.

Внукът му го изгледа изненадано:

– Кой е Той?

И оплешивелият дядо разказа на малкият Костадин разказа за жертвеното агне, Божият Син, Който понесе скърбите и печалта ни.

Как бе наранен поради нашите престъпления, бе бит поради нашите беззакония и понесе наказанието докарващо нашия мир

Марко бе не само скъперник, но и много не му се пипаше. Станеше ли въпрос за ремонт, не го търси.

Къщата му бе схлупена и стара. Тя бе останала от родителите му. Старата съборетина до време държеше, но прокапа.

Заваля и го посъветваха:

– Заеми се с покрива си.

– Виж цялата ти къща е пълна със вода.

Но Марко не помръдваше. А дъждът се лееше през дупките на покрива.

Смееха му се съседите и го подканяха:

– Надигни се, ще се удавиш. Виж до къде е стигнала водата в къщата ти.

Марко мързеливо се протягаше. Обръщаше се на другата страна на одъра, до който не бе стигнала още водата и мърмореше недоволно:

– Какво толкова е станало?! Ще спре дъждът и ще го оправя …..

И той наистина спря. Само локвите по пътя, влажната земя и капките по листата свидетелстваха, че бе валяло.

Марко се размърда, но само да за да излезе на припек.

Пак го подкачиха съседите:

– Хайде, няма ли да ремонтираш покрива си?

– Какво му е на покрива? – питаше Марко. – Нали дъждовете спряха. За какво да се безпокоя и притеснявам?

Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.