Щом влезе в стаята, Наталия веднага забеляза счупената ваза. Тя погледна към дъщерите си и смръщи вежди.

Марта веднага посочи с пръст сестра си Ема и извика:

– Тя го направи.

Ема първоначално се сви, а после се усмихна хитро и каза:

– Нашият братовчед Тони беше.

Трябва да отбележим, че Тони бе с майка си на стотина километра от дома на двете палавници. Освен това, той още не можеше да ходи, а само протягаше ръчички и гукаше.

При второто обвинение Наталия не успя да прикрие усмивката си.

Тя прегърна двете си дъщери. Настани ги на коленете си и добави:

– Това да се обвинява някой друг е много стара история.

Марта изпляска с ръце нетърпеливо:

– Разкажи ни, моля ти се.

А Ема старателно се приготви да слуша.

– Имаше една красива градина, в която Бог бе поставил Адам и Ева и им бе поръчал: „От всяко дърво можете да ядете, но само от това не“. Змията излъга Ева, че ако изяде един от забранените плодове, няма да умре, даже ще стане като Бога. Така тя щеше да познава доброто и злото като Него. Ева яде и даде на Адам. Когато Бог ги попита дали са яли от дървото, забранено за тях, те изобщо не се засрамиха. Адам обвини Ева, че тя му е дала плода, а Ева каза, че змията е виновна.

– И какво е станало с тях? – попита Ема.

– Бог ги изгонил от градината, – поясни майката.

– Но нали те не са излъгали, – опита се да ги оправдае Марта.

– Да, змията подведе жената, но решението дали да го направи бе на Ева, – поясни Наталия.

– И Адам сам е решил да яде от плода, Ева не го е накарала насила да направи това, – обади се след размисъл Ема.

– Лесно е да прехвърлиш вината си на някой друг, но по-честно би било да поемеш отговорност за грешките си, – каза Наталия.

Двете момичета наведоха глави.

– Мамо, ние се сбихме с Ема и … не разбрахме, как вазата падна.

– Вероятно някоя от нас я е бутнала …. без да иска, – Ема сбърчи нос и бе готова да се разплаче.

– Прощавам ви, – топло се усмихна Наталия и ги притисна силно до себе си.

Момичетата се усмихнаха, а Марта каза:

– Ще признавам вината си и няма да обвинявам друг …

– И аз, – подскочи покрай нея Ема.

Често ли се опитвате да прехвърлите вината си другиму?

Когато обвинявате друг, вие се отказвате да се промените.

Рождество наближаваше. Хората се суетяха какво ще има на трапезите им и какви пожелания ще изпратят на близките и приятелите си.

В навечерието на празника Стефан и сина му далеч от шума и напрежението около празника тихо разговаряха.

– Виж Нено, – Стефан погледна навън и се обърна към сина си, – раждането на Исус е много повече от една история.

– Не разбирам какво целиш, – вдигна рамене Нено.

– Това е история и за това колко близо ще дойде Христос до всеки от нас, – кимна Стефан.

Нено разтърси глава неразбиращо, а баща му попита:

– Къде ще отиде Бог, за да докосне света?

Нено повдигна рамене, а Стефан го предизвика:

– За отговор погледни Мария, но по-добре погледни дълбоко в себе си.

Нено внимателно слушаше баща си, но не се досещаше , какво иска да му каже, за това очакваше повече обяснения.

– Христос растеше в Мария, докато се роди, – Стефан вдигна показалеца си нагоре. – По същия начин Исус расте в нас, преди да се появи в думите, действията и решенията ни. Ние сме тези който трябва да разкажем на хората от този свят за Христос.

Радко бе израснал в църквата и бе християнин, но ….

Един ден осъзна:

– Не искам да ме преследват в този живот заради вярата ми. Какво да правя?

Тази „главоблъсканица“ истински го изтормози.

Накрая откри хитро заобиколно решение:

– На никого няма да казвам за вярата си. Така никой няма да разбере, че съм християнин. Няма да се сблъсквам с каквито и да са изпитания и премеждия.

Той плесна с ръце, даже подскочи:

– Това е идеален план – и се завъртя радостно на място си.

Радко работеше в компания за графичен дизайн. Никой от тези, които работеха там, не бих се отнесли добре към някой, който следва Исус. Да не говорим за прошка и благодат.

– Ще имитирам поведението им, маниера и езика им, – реши Радко. – Така ще избегна всякакво малтретиране за Исус. Те са глупаци. Заслужава ли си да им се навирам в очите.

Когато го питаха дали е гледал поредната серия на някакъв нашумял сериен филм, той отвръщаше:

– О, това е класика! Обичам да гледам такива голотии …

За сега поне нямаше морален проблем поради някаква си вяра.

Това за него бе:

– Напълно откачено – и като добавка, за да е „по-категоричен“, прибавяше някоя люта ругатня.

Един ден колега в компанията забеляза, че на масата на Радко до компютъра има Библия.

– Какво е това? Да не си станал християнин?

Радко веднага се оправда:

– А, това ли? За майка ми е, тя е възрастна и обича този вид неща.

Колегата му вдигна рамене и се усмихна присмехулно:

– Внимавай, – каза му той – и си опичай акъла. Може и теб да подведе.

– Тя си дрънка, ама кой я слуша, – весело подхвърли Радко.

А когато колегата му излезе от стаята, Радко въздъхна тежко:

– Трудно е да си християнин в този свят!

Родителите на Димо бяха много притеснени. Той бе само на седем години но прекарва много време пред телевизионния екран.

– Димо е станал напълно зависим от телевизора, – притеснено сподели със съпруга си Елена.

– Какво да правим с него? – въздъхна тежко Румен.

Двамата загрижени родители дълго мъдруваха и накрая намериха решение на въпроса.

Една вечер Румен и Елена отидоха на гости и поръчаха на сина си:

– Научи уроците и напиши домашните си! В 20:30 легни да спиш!

Когато родителите му излязоха, Димо си каза:

– Най-много да ми се скарат, че не съм ги послушал. Сега мога да гледам колкото си искам. Няма кой да ми се кара.

Той включи телевизора и без да се притеснява гледаше предаване след предаване.

Когато Румен и Елена се върнаха завариха сина си пред синия екран. Отгоре на всичко не бе погледнал уроците и домашните си.

Родителите му вместо да му се скарат го оставиха пред телевизора като му заявиха:

– Тук ще стоиш цяла нощ и ще гледаш телевизионните предавания.

Димо се изненада от такова великодушие, даже се зарадва много:

– Еха, …. това си е направо чудо!

Към два часа през нощта гледането на телевизора му стана безинтересно. То вече не му доставяше удоволствие.

Уморен Димо отиде при родителите си и ги помоли:

– Не искам да гледам повече, разрешете ми да си легна.

Но родителите му го върнаха на фотьойла пред телевизора.

Ако момчето заспиваше, те го събуждаха като му казваха:

– Гледай още!

Наказанието приключило в пет часа сутринта.

След тази нощ, Димо изобщо не се застояваше пред синия екран.

Атанаска обичаше да се храни в заведение за бързо хранене. Днес не бе по-различно.

Тъкмо се готвеше да седне на една от масите, когато забеляза един мъж.

Дрехите му не личаха какъв цвят са. В косата му се наблюдаваха интересни остатъци, които трудно можеше да се определи от какво са.

В едната си ръка стискаше празна хартиена чашка.

– Очевидно е гладен, – каза си Атанаска.

Не за първи път се сблъскваше с подобен тип хора.

Единственото, което я занимаваше в момента бе:

– Как да му помогна?

Напрягаше мислите си до краен предел, искайки да постъпи по най-добрия начин спрямо този човек, без да го обиди.

– Ако му дам пари на ръка …. неразумно е. Не се знае за какво точно ще ги употреби. А ограниченията, които бих му дала, по-скоро биха го подтиснали, а може и да го огорчат.

Този мъж се нуждаеше не само от храна, но и от много повече.

– Ако му купя храна и му я дам ….., – Атанаска се чудеше какво да прави, – може да се смути и да откаже.

Когато Атанаска си тръгна, тя сложи недокоснатия си пакет с пържени картофи на близка маса и срещна погледа на мъжа, докато го правеше.

– Дали ще се възползва от ….? – запита се Атанаска и прехапа устни. – Ако наистина е гладен …. надявам се.

Божието сърце бе разкрило чудесно решение, за да насърчи падналия мъж.

Има ли някой около вас днес, когото бихте могли да поканите да вземе от снабдяването в живота ви? Ако ли не, помолете Бог да разкрие нуждите на тези около вас, на които можете да разкриете сърцето Му, изпълнено с любов.