За всекиго по нещо

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Август бе циничния Цезар, който поиска преброяване с цел още по-голямо увеличение на данъците.

По това време между хиляди хора тръгнали към родните си места, за да се преброят, се движеше една млада двойка. Нейният път бележеше осемдесет мили на юг от Назарет. Целта ѝ бе Витлеем.

Никой не се интересуваше от тези двама млади. Освен това жената бе бременна.

Но какво би могло да бъде по-важно от решението на Цезар в Рим или заповедите на неговата марионетка Ирод в Юдея?

Август бе пионка в Божията ръка, просто дребна част от изпълняващото се пророчество.

Докато Рим се опитваше да прави история, Бог пристигна. Светът дори не го забеляза. Той пренебрегна Младенеца.

Както и тогава, нашето време е изпълнено с отчаяние, което отвлича вниманието от голямата картина.

Политическите, икономическите и духовните кризи от първи век поставиха началото на „пълнотата на времето“. . . така че днес, в нашите отчаяни времена, нашият Бог тъче Своя суверенен гоблен, за да изпълни Своята божествена воля.

Времената наистина са трудни, но те никога не изненадват Бог. Той все още е суверен. Той все още е на трона.

Политическа корупция, религиозен компромис, икономически кризи… – те винаги ще бъдат на първа страница.

Но трябва да помним, че нашият Бог работи всеки ден. Неговата снимка едва ли ще се появява, но пръстовите му отпечатъци са навсякъде по земята и между хората.

Той обещава да използва нашите несигурни времена, за да изпълни Своите по-големи и по-добри цели по целия свят и в нашия живот.

Радан не веднъж бе упрекван, че постоянно седи пред компютъра си и чати. Даже не ядеше. Цяло денонощие следеше, кой какво казал или показал и бързаше да коментира.

Един ден Радан си каза:

– Ще си направя едномесечна почивка от социалните мрежи.

Представяше си, как край него ще настане мир и покой. Чувстваше се като човек, който представя фармацевтична реклама, като се разхожда сред природата и осъзнава страничните ефекти на лекарството, което предлага.

Желанието да се махне от социалните мрежи за Радан доведе до пълно разочарование.

Прочете много добра статия и изведнъж се усети:

– Сега няма с кого да я споделя. Само ако можех поне малко да напиша……

Щракна с пръсти и с носталгия заяви:

– Всички мои мнения … важните ми мисли ….. сега нямат значение……

Решението, което бе взел го доведе до полуда. Сълзите по лицето му се стичаха като тънки вадички проправяйки си път към брадичката, а от там към шията и гърдите му.

– Какво ли правят тези, които редовно следят бележки ми по един или друг въпрос?! Как може да продължават диалогът без моето много важно мнение?!

Трудно мина месецът, но Радан издържа на взетото решение.

Когато отново влезе в социалните мрежи се оказа, че всичко бе наред. Хората продължаваха да спорят, но безрезултатно.

– Дори не са забелязали, че ме няма, – болезнено констатира Радан.

Светът продължаваше да си се върти без негово участие.

Радан смръщи вежди, а после се усмихна:

– Май трябва да си взема още един месец почивка. Не беше никак лошо. Така човек може да започне да се занимава с по-стойностни неща.

Дали да не последвам примера му? А вие какво ще кажете по въпроса? Моля ви не го правете в някоя социална мрежа.

Борис се бе отчаял. Той бе само на двадесет и шест години, а провалите го следваха по петите.

Днес той посети стария си учител Милан Зафиров. От него бе получавал насърчение и добри съвети. Борис, още в ученическите си години, го бе приел за свой наставник.

Когато старият учител видя угриженото лице на бившия си ученик прегърна го и тихо промълви:

– Не ми изглеждаш добре. Болен ли си?

Борис поклати глава.

– Не, учителю. Тежко ми е. С каквото и да се заема търпя провал.

– Предизвикателствата и разочарованията, работят за нас, – каза учителят.

– Как така? Съвсем не ми е до шеги, – махна с ръка раздразнено Борис.

– Те са наши съработници, – продължи кротко Зафиров. – Помагат ни да се научим, да се усъвършенстваме и да станем по-силни. Преминавайки през всеки провал, ще започнеш да вземаш по-добри решения. По-бавно ще изпадаш в паника.

– Но аз не искам да се провалям, – възкликна Борис.

– Не мрази провалите и не проклинай предизвикателствата, – посъветва го Зафиров. – Приеми неуспеха и разочарованието като възпитатели, които те оформя. Прегърни ги като приятели, които ще играят важна роля в живота ти.

– Трудно ми е. Как да се справя?

– Не пропилявай ресурсите и талантите, които Бог ти е дал. Не пилей времето, което не можеш да върнеш назад.

Борис въздъхна.

– Сега съм на седемдесет, – каза Зафиров. – Съжалявам, че не използвах времето си по най- добрия начин. Искаше ми се да бях чел Библията повече, да бях се молил по-дълго, да бях науча друг език или да сърфирам, ……. Не се окайвай и не пропилявай времето си, опитвай и ако не стане пак пробвай. Не се отказвай. Бори се за мечтите си.

Димитър бе стриктен във всичко. Той искаше винаги да знае дали постъпва правилно или не. За това се допитваше до Иларион свещеника на местната църква.

От известно време Димитър искаше да се премести на друга работа. Дълго умува. Накрая отиде при шефа си и му съобщи:

– Искам да се преместя в съвсем друг бранш. Искам да ме освободите от сегашната ми работа.

– Митко, – шефа му обикновено така се обръщаше към него, – не бих искал да те пусна. Ти си старателен и аз съм доволен от работата ти. Помисли добре върху решението си. Тук си свикнал, а там трябва да се приспособяваш към нови условия. Моля те остани.

Тези думи смутиха Димитър и той обеща:

– Ще помисля още малко по въпроса.

Излизайки от кабинета на шефа си Димитър бе раздвоен.

Желанието му бе едно единствено, искаше да постъпи по правилния начин.

На връщане от работа той се отби в църквата при Иларион.

Свещеникът забеляза Димитър и го посрещна съчувствено:

– Изглеждаш ми угрижен. Неприятности ли имаш?

Димитър без предисловие започна да обяснява:

– Искам да напусна сегашната си работа. Желая да работя в съвсем нова сфера, а шефа ми не иска да ме пусне. Грешно ли е да напусна, ако съм помолен да остана?

– Това няма нищо общо с християнството и греха, – каза Иларион. – Ти сам трябва да решиш как ще живееш по-нататък. В случая твой е изборът, каква работа трябва да работиш.

Димитър въздъхна с облекчение, а свещеникът продължи:

– Това е твоя живот и ти сам избираш как да го живееш, а шефа ти мисли само за бизнеса си.

Това успокои Димитър и със сигурност, той щеше да поеме новото поприще.

Но в случая питам: Това добро ли ще бъде за него или обратно, ще съжалява за избора си?