През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.

Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:

– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.

Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.

– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.

– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.

Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …

Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.

Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал  апартамента заедно с приятелите си.

На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.

След няколко дена комшията Продан каза на Спас:

– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?

Спас трепна:

– Къде са били тогава?

– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.

Нещо се преобърна в душата на Спас.

– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.

За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.

Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.

Движещ се паметник е разположен в центъра на Будапеща, точно в средата на реката.

Футуристичния вид на железния велосипедист не стои просто във водата, той върти и педалите.

Задвижването му става благодарение на естественото течение на водата.

Скулптурата представлява ефектен модел на обикновена водна мелница.

Борис Самуилов отново пътуваше. Такава му беше работата. Той вече привършваше делата си в този град и желаеше по-скоро да се завърне у дома.

Когато отиде на автогарата разбра, че автобусът му е чак след четири часа, но си купи билет и реши да се поразходи из града.

На улицата срещан една жена. Никога не би я сбъркал. Тя бе бившата му съпруга, с която се бяха развели преди десет години.

Стори му се, че Настя за всичките тези години много се е променила. Някак си бе по-бледа.

Борис много я обичаше, даже прекалено много и за това я ревнуваше постоянно. Именно заради тези пристъпи на ревност, тя го напусна.

Беше му оставила бележка преди да си тръгне, на която бе написала:

„Прости ми и не ме търси. Обичам те, но така повече не мога да живея“.

И сега след десет години, той отново я срещна. Поговориха малко. Изведнъж Самуилов се извини:

– Трябва да побързам, за да не изтърва автобуса.

– Моля те, – каза Настя, – ела с мен за малко в една кантора. Тя не е далече от тук. Там не ми се иска да ходя сама.

На Борис му беше трудно да ѝ откаже, но я помоли:

– Само че по-бързо ако може ….

Те влязоха в странно здание, но Борис не обърна внимание на това, нали до него бе Настя. Минаваха по коридори, спускаха се и изкачваха по стълбища, докато Настя не влезе в един кабинет и затвори вратата му.

Тя го погледна смутено и каза:

– Странно, не можах да бъда нито с теб, нито без теб.

Борис подскочи, когато погледна часовника си:

„Какво означава това? Ау, вече съм закъснял за автобуса, а трябваше да пътувам вече за в къщи. Какво права тук изобщо?“

Изведнъж той осъзна, че в зданието, което се намираше е изоставено. Прозорците бяха счупени или изобщо липсваха стъклата. И хора нямаше никъде. А и Настя изчезна някъде.

Борис се примири със случилото се и тръгна към автогарата. На гишето той се примоли:

– Извинете, изтървах автобуса. Можете ли да ми подмените билета за следващия рейс.

– Имали сте късмет, господине, – каза момичето на касата. – Автобусът, с който е трябвало да пътувате, се е обърнал и е паднал в реката. Всички са се удавили.

Борис замина, но след две седмици се обади на бившата си тъща:

– Може те ли да ми кажете, къде мога да намеря Настя?

– Тя умря две години след като се разведохте.

Борис не можеше да повярва на ушите си.

„Може би, тя крие дъщеря си“, – помисли си той.

Затова изпълнен със съмнения каза на възрастната жена:

– А бихте ли ми показали, къде е гроба ѝ.

Изненадващо за него майката на Настя се съгласи и двамата отидоха на гробищата. На снимката поставена на мраморния паметник се усмихваше любимата му жена.

Той я бе обичал винаги и ето, тя по необясним начин му бе спасила живота.

Фотографът Крис Брунскил е станал свидетел на сцена, доказваща, че дивата природа понякога наистина е много жестока.

Кадрите снимани в Бразилия, показват шокираща битка между ягуар и кайман. Тя продължила 20 минути и завършила с убедителна победа на петнистия хищник, който успял да довърши противника си и го отнесъл далече от реката.

Кайманите са голяма част от диетата на ягуарите, но да видиш как хищник ловува влечуги, това е голяма рядкост и невероятен късмет.

Този ден бе невероятно слънчев. Вероятно заради престоящото тържество. Мартин и Силвия щяха да сключат брак.

– Виж какво хубаво време се случи в деня на нашата сватба, – сияеше Силвия, обръщайки се към Мартин.

И ритуалът по бракосъчетанието, наредбата на масите, поздравленията на гостите и роднините, всичко бе като по ноти. Фотографът запечатваше всеки миг от тази веселба.

Изведнъж Мартин се затича към реката и както си беше със сватбения костюм, скочи във водата.

Всички присъстващи на тържеството бяха като ударени от гръм.

– Какво му стана на младоженеца? – тревожно разменяха погледи присъстващите.

Някой се пошегува:

– Може да е прегрял от виното и е поискал да се охлади.

– Невероятно е толкова бързо да се напие, – заявяваха най-близките му приятели, които го познаваха много добре.

Тълпата от хора се насочи към реката, в чийто води бе изчезнал „смахнатия“ младоженец.

Всички видяха как главата на Мартин се показа над водата. Едната му ръка придържаше малко момче, а с другата той гребеше към брега.

А ето какво се бе случило. Едно момче бе попаднало в дълбоките води на реката. То бе започнало да вика:

– Помощ! Помощ!

Но поради шумотевицата и музиката, никой от гостите на сватбата не бе чул този зов. Но Марин го бе чул и не се колеба дълго:

„Там някой се дави, – каза си той, – трябва да му помогна“.

Макар, че Марин бе намокрил и изцапал сватбения си костюм, никой не го укори. В техните очи той бе станал герой.

– Знаех си, че се женя за добър и героичен мъж, – каза Силвия пред всички, прегръщайки мокрия си съпруг. – Той винаги е готов, без никакво колебание, да се притече на помощ на всеки нуждаещ се.

Младата двойка остана много доволна, когато разбра, че фотографът е успял да запечата този вълнуващ инцидент.

Така Мартин и Силвия ще си спомнят дълго за нещо интересно случило се на сватбата им.