Вера реши да обучава сама сина си у дома, нали вече разрешиха домашното обучение.

През миналата година Вера научи Митко да пише буквите. Подобно на повечето момчета синът ѝ не седеше на едно място. Потича, подскача и едва тогава отиваше до масата, за да напише някоя буква.

„Как да го заинтересувам и да събудя интереса му – помисли си Вера. – Иска ми се да бъде по активен в обучението“.

Изведнъж ѝ дойде интересна идея и тя реши да я приложи.

Ето какво бе измислила.

В началото на всеки ред тя рисуваше рицар или богатир, а в края дракон или злодей-разбойник. Тези фигури тя изобразяваше съвсем схематично.

Вера каза на сина си:

– Когато напишеш един ред, той е мост над пропаст и чрез него рицарят може да се добере до врага, да се пребори с него и да го победи.

Митко я гледаше с широко отворени очи. Тази история много му хареса.

В крайна сметка се получи желаният резултат.

Синът с увлечение започна да изписва буквите, а след това дорисуваше недостигащите елементи от сюжета.

С течение на времето, когато Митко усвои буквите, интересът му към тази игра спадна. Обучението отново започна да го отегчава. Не му беше интересно да пише отвлечени думи и фрази.

Един ден Вера предложи на Митко:

– Започни да пишеш писма на своите приятели, а може и на братовчедите си.

Митко бе във възторг от тази идеята  и веднага се хвана за работа.

През тази година той изпрати много писма.

Навярно тук помогна и романтиката на самото изпращане на писмата.

Първо трябваше да се отиде до пощата. Второ бе необходимо да се залепят марки на плика. Трето писмото тържествено се пускаше в кутията, а накрая се нетърпение се очакваше да се получи отговор.

Митко бе нетърпелив. Понякога по два пъти и повече изтичваше до пощенската кутия, поставена на входната врата, за да види, дали някой не му е писал.

Така Митко се научи да пише.

Полупустиня в северозападната част на Корсика, Франция, разположена по протежение на брега на Сан Форензо.

Тя се е формирала от ветровете на южна Сахара в крайбрежните ниски планини, с обща площ от 150 квадратни километра.

Пустинята частично се е разширила през XIX-XX в. в резултат на човешко въздействие.

Агриате е едно от най-безлюдните места в Корсика.

Днес учените не се съмняват, че при спорта, където се постигат високи резултати, ролята на психиката е не по-малко важна, от физическото състояние на спортиста.

Тим Нокс, професор от университета в Кейптаун е доказал, че мозъкът има подсъзнателни механизми за самосъхранение.

Те се проявяват, за да не може организмът да се приближи прекалено близко до опасностите. Нокс нарича този механизъм „централен регулатор“.

Според него, умората е защитна емоция, а не отражение на физиологичното състояние на организма.

Мартин и Николай седяха в близката градина и разговаряха. Те бяха приятели още от малки и често обсъждаха мисли, които ги вълнуваха или неща, които им правеха впечатление.

– Какво е нормално за днешното общество? – възмутена тръсна глава Мартин. – Погледни какви филми само се пускат и по телевизията и по кината.

– Филмите трябва да забавляват, а не да натоварват хората, – каза много тихо Николай.

– И какво излиза, че на човек му е скучно в този живот? – попита Мартин.

– Ако животът е само един ден, – започна да расъждава Николай на глас, – за да бъде добър този ден, това е напълно достатъчно. Тогава жовотът буквално лети, зашото той е пуст.

– Забързаното ежедневие увеличава вътрешната ни пустота, – констатира Мартин.

– Мисля, че не е правилно да се изтриват всички граници и да се снемат ограниченията. Виж колко са свободни взаимоотношенията между момиче и момче, а резултата е рушащи се семейства, бездетни жени ….

– И така всичко тихо си преминава, – смръщи вежди Мартин. – Всички смятат това за напълно нормално.

– Не мисля, че мога да съдя останалите, – дълбоко въздъхна Николай, – но всичко е взаимно свързано. Всичко е следствие на това, че хората не виждат смисъл в живота си. Те гледат повърхностно, имат някакви еднократни стремежи.

– Мисля, че това е тръгнало още от древни времена, когато са се появили парите.

– Всичко идва от това, че ние неправилно разбираме ролята на парите в нашия живот, – махна с ръка Николай. – Безмислено прекарваме времето си с една единствена цел, колко повече да натрупаме от тях.

– Виж, думата „богатство“ и „Бог“ са близки по звучение и нямат в себе си отрицание. Аз бих изкарвал пари, за да помагам на другите. Сърцето ми е силно привързано към взаимопомощ, приятелство и поддържане на близките ми.

– Според мен това е основният принцип, който трябва да бъде заложен в нашия живот, – каза възторжено Николай. – Човек трябва да се занимава с това, което му харесва и да помага на другите хора. Да умее да се отдава.

– Всеки човек е режисьор на своя живот, – каза Мартин. – Както си построиш сценария, така ще върви и действието.

– Ако човек се научи да се отдава, тогава всичко, което прави, ще се връща към него, а няма да пада някъде в пространството.

– Времето напредна, – посочи с ръка часовника си Мартин. – трябва да помогна на мама, обещах ѝ.

– Добре, – със съжаление се отзова Николай, на него му се искаше още да си поговорят. – Изкаш ли утре да идем до старческия дом, той е на две преки от тук?
– С удоволствие, – сърдечно се засмя Мартин. – Тогава утре след училище, какво ще кажеш?

Николай само кимна с глава и двамата се разделиха, всеки към дома си, където ги очакваха ангажименти и отговорности.

Ново проучване показва, че противно на съществуващите идеи хора с разстройства от аутичния спектър, като например синдром на Аспергер, нямат проблем с емпатия. По-скоро тяхното затруднение се състои в това, че те твърде много преживяват чуждите емоции и не могат да се справят с тях.

Хората със синдром на Аспергер, форма на аутизъм, често изглеждат безразлични, равнодушни самотници или затворени в себе си. Това, което останалия свят възприема като хладно отношение е всъщност защитна реакция срещу емоциите на другите, излишък от съпричасност.

Тази идея е привлякла много хора с разстройства от аутистичния спектър и техните семейства. Тя съответства на новата представа за природата на аутизма, която се нарича теория на „интензивния сват“.

Основният проблем при разстройства от аутистичния спектър не се състои в социален дефицит, а по-скоро в свръхчувствителност, която включва съответна реакцията, следствие на породен страх.

Някои смятат, че аутистите не са чувствителни, но те чувстват и усещат много повече.  Почти при всички хора с разстройства от аутичния спектър е отчетена някаква форма на свръхчувствителност и силен страх.

Социалните проблеми на хората с тези заболявания са свързани с факта, че те не могат да се справят с този свят, където някой е завъртял копчето за усещанията и чувствата на максимална мощност.

Ако гласът на родителите ви, седящи близо до кревата ви, звучи като концерт на метъл, тогава вероятно ще предпочетете да се скриете в най-далечния ъгъл и ще се люшкате от едната страна на другата, за да избегнете силният и неприятния звук.

Разбира се, това избягване и самоуспокояващо действие при аутистите включва повтарящи се действия, безсмислено повтаряне на чужди думи или движения, невъзможност да се поддържа контакт с очи, а това възпрепятства нормалното социално развитие.

Без опита, който другите деца придобиват по време на обичайните им социални контакти, аутичните деца не се научават да възприемат неявните социални сигнали.

Проучванията показват, че когато хората изпитват прекомерни съпричастни чувства, те се опитват да се отдръпнат. Когато чуждата болката е твърде силна и въздействат върху вас, тя може да ви накара да се оттеглите.

За хора с разстройства от аутичния спектър такива съпричастни чувства могат да бъдат много силни и в резултат на това те се отдръпват, а изглеждат студени и безразлични.

Тези хора всъщност не са безчувствени, те искат да общуват, но за тях това е много сложно. И това е много тъжно, защото те са способни на това, но светът е твърде интензивен за тях, така че те се отстраняват и се изключват.