Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.
Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.
Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки преждевременно загубилите живота си.
– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?
Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.
Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:
– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?
Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.
– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!
После настъпи угнетяваща тишина.
Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“
Но изведнъж слепецът проговори:
– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!
Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.
А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.
След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.
Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.
