Posts Tagged ‘рак’

Вкоренени в любовта

събота, септември 3rd, 2022

Илиана пристигна в центъра за лечение на рак. Там тя щеше да се грижи за майка си. Илиана бе младо момиче и щом пристъпи прага на центъра се почувства съвсем сама и се уплаши.

Бе оставила семейството си далеч оттук, а сега никого не познаваше

Едва бяха свалили багажа ѝ от колата, когато Филип ѝ предложи:

– Мога ли да ви помогна.

Илиана не можеше да откаже на мъжа с голяма и щедра усмивка.

Докато се изкачиха до четвъртия етаж, двамата разговаряха.

– Бих искала да се запозна със съпругата ви, – каза Илиана.

– О, Лора ще ви се зарадва много, – зарадва се Филип. – Тя е толкова добра. През цялото време на лечението ми полагаше големи грижи за мен.
Много бързо двойката съпрузи, Илиана и майка станаха като едно семейство.

– Колко е хубава човек да бъде с вас, – Илиана си призна един ден.

– Това е, защото разчитаме на Бог и един на друг, – топло се усмихна Лора.

Разговаряха, смееха се, споделяха, плачеха и се молеха заедно.

– Чувствам се изолирана ….., – Илиана едва не се разплака в една тиха вечер.

Лора погали младото момиче по главата и прибави:

– Връзката ни с Бога и един с друг ни държи вкоренени в любовта, докато се подкрепяхме.

Обстоятелствата могат да ни заведат на неочаквани места, далеч от нашите зони на комфорт, но ако останем свързани с Бог и един с друг, Той ще ни води и учи как с любов да се подкрепяме взаимно.

Отрезвяващите думи

петък, март 4th, 2022

За беда и това стигна до нея. Откриха ѝ рак на гърдата. Въпреки всичко Ема се овладя и запази доброто си настроение.

Оперираха я.

Тогава реалността, че е загубила част от тялото си започна да я тревожи и притеснява.

Когато се събличаше, за да се къпе, оглеждаше осакатеното си тяло и ѝ ставаше тъжно.

– Такава няма да мога да отида на плаж, – с болка си казваше тя.

Често се оглеждаше в огледалото, но мъката, че не всичко е наред с нея, а караше да плаче.

Мъжът ѝ се опитваше да я успокои:

– Ти винаги ще бъдеш красива за мен. Обичам те. Защо се тревожиш толкова?

– Ти нищо не разбираш, – нахвърляше се тя върху него. – Това не е просто малък белег, а отсъствие на ….

И Ема се разплакваше.

Един ден, когато посети лекаря си за преглед, той я попита:

– Какво ви притеснява?

– Тази обезобразяваща операция …., – смънка Ема.

– Но вие сте жива, – възкликна лекарят. – Нима не осъзнавате каква голяма късметлийка сте? Ракът бе малък, а лимфните ви възли чисти.

След тези отрезвяващи думи Ема дойде на себе си.

– Да, аз съм жива, какво съм се размрънкала?

Скоро тя срещна едно малко дете болно от левкемия. Въпреки болестта то бе весело.

Ема искаше да му даде нещо, за това го попита:

– Какво искаш за подарък?

Детето разрови предметите около себе си и започна да изброява:

– Виж каква красива кукла имам и толкова много играчки …… Нищо не ми е нужно. Имам си всичко.

– То е право, – каза си тя. – Когато не можем да си обясним трудностите в живота си, лесно се разочароваме от ситуацията и питаме: „Защо точно на мен?“ Ако сме мъдри бихме приели спокойно нещата, които не можем да променим.

От този момент очите ѝ се отвориха за благословенията в живота ѝ и от устата ѝ започна да се излива благодарност.

Ноцебо – примирено умиране от рак

неделя, ноември 7th, 2021

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.

Очакваният билет

четвъртък, април 29th, 2021

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Без думи

петък, февруари 26th, 2021

Много хора преминават през изпитания и трудности. Не всички проблеми са резултат от извършване на някаква грешка. Някои от тях се дължат просто на „живота“.

В такива случаи искаме да бъдем насърчаващи, да прегърнем страдащия срещу нас или да го потупаме по рамото, като му кажем:

– Всичко ще се оправи, не се тревожи.

Но не винаги се случва точно така.

Младена бе отчаяна и не знаеше какво да направи.

Обади се по телефона на Димитър, пастирът на църквата, която посещаваше:

– Митко, откриха ми рак…..

– Ще дойда де се видим, – спокойно каза Димитър.

Когато пристигна в дома ѝ, завари всичките ѝ пораснали деца. Пиеха кафе, обаждаха се по телефона. Обсъждаха ситуацията.

Сред този хаос Младена лежеше на леглото. Тя бе застинала в тиха скръб. Мъжът ѝ бе починал преди три години. Въпреки всичко до този момент тя се усмихваше, насърчаваше хората, помагаше им с каквото може, но сега бе отпаднала …..

Димитър седна до леглото ѝ. Искаше да ѝ каже нещо освежаващо, но не му идваше нищо наум. Цялото му обучение, опит и мъдрост, която бе почерпил от книгите се бе изчезнало.

Той се отчая. Чувстваше се неудовлетворен. Съзнаваше, че нещо трябва да направи за болната жена, но какво?!

Стана му тежко и той заплака. Накрая засрамен си взе довиждане с жената и си тръгна.

След няколко дни Младена му се обади по телефона и му каза следното:

– Пасторе, изглежда винаги знаеш точно какво да кажеш и как да постъпиш. Достатъчна бе загрижеността ти, която прояви към мен. Благодаря, че седна и плака с мен. Имах нужда от това.

Има моменти, когато не е нужно да казваме каквото и да е. Просто трябва да поплачем с човека, за да разбере, че някой се интересува от него и Бог не го е оставил.