Дора Николова за първа година започна работа в детската градина. Нейните възпитаници бяха самостоятелни и бързо се приготвяха за разходка, миеха ръцете си преди ядене, редовно ходеха до тоалетната.

Но един ден едно от децата каза:

– Госпожо, моля ви, помогнете ми да си обуя обувката.

Дора се изненада, но отиде при момчето и се опита да му покаже как трябва да направи това. Тя се удиви:

„Как може да се обува дете с такива малки обувки. Непременно трябва да поговоря с майка му“.

Дора едва не извика, когато  момчето каза:

– Госпожо, те са обути наопаки.

Тя погледна внимателно и се убеди, че наистина е разменила обувките. Трудно ги обу, а сега трябваше да ги свали и да ги обува наново.

Въпреки всичко Дора се опита да запази спокойствие и си каза: „Всичко е наред!“

Но хлапето обяви най-безцеремонно:

– Тези обувки не са мои.

Николова едва се въздържа да не изкрещи, хубавото е, че на време се усети.

– Защо не ми каза това по-рано?

Мислено Дора се възмущаваше: „Отново трябва да сваля тези проклети обувки….“

Изненадващо детето отново се обади:

– Тези обувки са на моя брат, но понякога и аз ги нося…..

Дора се чудеше да се смее ли или да плаче, но тя прояви воля и помогна на момчето да се обуе.

– Така, – каза Николова, – а къде са ти ръкавиците?

– Пъхнах ги в обувките, за да не ги изгубя ….

Младеж се разхождаше в гората. Там го спря бездомно коте. То цялото бе мокро. Отърка се у краката на младежа и го последва.

Младият човек си помисли:

„Сигурно някой го е изхвърлил в гората“.

А котето вървеше неотлъчно след него.

– Не мога да го оставя тук само, – каза младежът, взе го и го занесе в колата си.

Когато котето се настани на коленете му, започна да мърка, изразявайки своята признателност и любов към младия човек.

По пътя младежът спря при ветеринара, за да бъде прегледан новият му приятел. Там младият човек се запозна с най-лесния начин, по който да отърве котето от бълхи.

Ветеринарът предупреди младежът:

– Няколко дни трябва да го държите на топло.

Котето почистено и сухо следваше навсякъде своя нов стопанин. То веднага си намери място в колата, където му харесваше най-много.

Младежът се прибра с котето у дома и му каза строго:

– Повече никакви разходки в гората. Сега там е мокро и студено.

Котето се сви на кълбо в скута на новия си стопанин и доволно замърка.

То свикна много бързо в дома на младежа.

Котето много обичаше да седи на прозореца в новия си дом. Това бе мястото, където го бяха приютили и го бяха дарили с внимание и любов.

Сутринта Невена приготвяше закуската за дъщеря си Ана. Разбира се тя не забрави и за шоколадовата напитка. Ана внимателно наблюдаваше майка си, сякаш някакво вълшебство се извършваше от ръцете ѝ.

Невена се усмихна на дъщеря си и си спомни детството. Стои в кухнята, а във въздуха ухае на току що изпечени палачинки. Майка ѝ налива в една стъклена чаша мляко, добавя любимото ѝ сладко от малини и разбърква.

Каква красота! Особено в първите няколко секунди, когато спираловидни ленти от малиновото сладко прорязват млякото. Накрая майка ѝ подава идеално розово мляко.

Сега Невена правеше същото, само че прибавяше шоколад. Когато видя как Ана гледа приготвянето на шоколадовото мляко, тя разбра как се чувстваше дъщеря ѝ.

Такива ситуации често се случват в живота ни.

Например, една вечерна разходка. Поглеждаш нагоре и се възхищаваш на звездите. Детето, което е близо до теб иска да ти каже нещо. То поглежда нагоре, за да се увери, че и ти гледаш в същата посока и казва:

– Мамо, виж звезда! Харесва ли ти?

– Да, Ани, много!

Когато погледнеш с очите на детето си, разбираш колко много неща пропускаш. То очаква да участваш в неговите наблюдения, открития, …… Колко пъти детето остава неразбрано?

Защо в детството си можем да виждаме повече? Защото сме искали. Защото не сме могли да постъпим другояче.

Още помня необикновеното и заинтригувалото ме през детството ми, за това го обичам. Понякога се връщам в него при повика на моите деца.

Шестгодишната Айрис имала диагноза аутизъм още от двегодишна възраст. Момичето избягвало да гледа хората в очите. Не искала да общува с родителите си, а когато я насочвали към други деца, за да си играе с тях, се разстройвала, огорчавала и натъжавала.

Майка ѝ подарила котка от породата мейн кун и поведението на Айрис започнало да се променя.

Сега котката придружава момичето по време на разходките ѝ. Четирикраката пухкава приятелка се вози на велосипеда с Айрис. Котката прави компания на момичето дори в банята.

Когато Айрис иска котката да седне до нея казва:

– Котка, седни.

Когато я вика Айрис казва:

– Котка, иди.

На някой тези команди могат да се сторят съвсем прости за едно дете, но при такава диагноза, те са сериозна крачка в развитието на момичето.

Преди Айрис не е изказвала никакви устни искания, но след появата на котката момичето е започнало без принуждение да говори.

Не е нужно да имаш специален талант, за да се наслаждаваш на „обикновена“ разходка в гората през есента.

Не трябва да си „изключителен“, за да изпиташ задоволство, изпълнено с привързаност, когато прегръщаш детето си.

Можеш да се наслаждаваш на добра волейболна игра, макар да не си много добър играч.

Какво ви вдъхновява?

Музика? Ходена в планината? Плуване? Храна? Пътешествия? Разговори? Четене? Учене? Спорт?

Не е нужда да си най добрия в тях, нито да си прочут, за да им се наслаждаваш.

Ето това е  „звукът“ на музиката, който трябва да усилите в живота си, за да се справите с бедите, отчаянието, депресията, несгодите, мъката….