Габи влезе в стаята, намръщи се и каза недоволно:

– Тони, забеляза ли, какви са мъжете в нашия квартал? За разлика от теб те са поставили светлинки на домовете си за празниците.

Тони се засегна:

“ Нима не съм достатъчно мъжествен, за да ме сравнява с тях“, – помисли си той.

А на глас каза:

– Вярно е, но аз пиша много повече от тези заварчиците, електротехниците, механиците и другите пичове в нашия квартал.

Габи само сви рамене, а Тони продължи настъпателно:

– Освен това си изкарвам прехраната по пижама, почуквайки по клавиатурата на компютъра си.

Габи махна с ръка и излезе от стаята.

Тони си спомни един следобед, когато се връщаше от кафенето, където бе писал.

Срещна го Крум, водопроводчик в техния квартал и го попита:

– Къде си бил?

– Просто работих, – отговори Тони.

Крум го погледна учудено, добавяйки:

– Най-накрая намери ли си работа?

Тони закрачи нервно из стаята и започна да разсъждава на глас:

– Не е трудно да се кача по стълбата в това студено време и да рискувам здравето си, като сложа светлинки на дома си, но …. има и по-добър вариант.

Той изтича в кухнята при Габи, за да сподели гениалната си идея:

– Скъпа, защо не платим на някой от тези „истински“ мъже, да поставят светлинки на нашия дом вместо мен? Нека той свърши мръсната работа.

И Тони се почувства по-мъжествен.

Михаил откак се помнеше все носеше очила, но скоро ги замени с контактни лещи.

Един ден, докато си миеше ръцете в банята, падна едната му контактна леща.

Опита се да я намери, като застана на колене и зашари наоколо с ръце.

Майка му влезе и попита:

– Какво правиш?

– Падна ми едната леща, – обясни смутено Михаил.

И тя коленичи, огледа се и бързо забеляза това, което бе изгубил синът ѝ и бързо му я подаде.

Михаил изненадано попита:

– Как намери контактната ми леща толкова бързо? Аз я търся поне от десет минути.

– О това е много лесно, – засмя се тя. – Ти търсеше лещата си и се надяваше, че ако не я намериш аз ще я заменя с нова. А аз си помислих колко много пари отново трябва да дам за подмяна на изгубената, а това са средствата за продуктите за следващата седмица. Именно там е разликата.

Нашият фокус често се определя от нашите нужди.

Майката осъзна колко е важно да се намери контактната леща и това подобри способността ѝ да се фокусира. В резултат на това тя откри точно това, което търсеше.

Върху какво точно се съсредоточваме в живота си, има голямо значение за нас.

Ако фокуса ни е върху лекомислени желания или лични амбиции, а не върху Божието царство, ще изпуснем не само Него, но и всички онези неща, за които сме се надявали да постигнем.

Следователно нашият фокус трябва да бъде винаги в правилната посока.

Спукана тръба изригна като фонтан на улицата. Колите, които минаваха от там я заобикаляха, страхувайки се да не попаднат под водната струя.

Сашо за разлика от другите плесна с ръце и радостно възкликна:

– Какъв страхотен начин да получа безплатно измиване.

Колата му не бе почиствана от месец и повече. Върху нея се бе събрал дебел слой прах.

Сашо ентусиазирано насочи колата си към новопоявилия се „потоп“.

– Хряссссс ….

Случи се толкова бързо, че Сашо не можа да реагира.

Слънцето бе нагряло черната му кола, а водата от спуканата тръба бе студена.

Щом водата плисна върху нагорещеното стъкло, върху него се появи пукнатина като светкавица. Тя се спускаше отгоре до долу.

В крайна сметка „безплатната“ автомивка излезе много скъпа.

– Само да бях поспрял, да бях помислил малко …. или поне да се бях помолил, – с болка извика Сашо.

Колко пъти правим молитвата последното средство, а не първото?

Отбележете си, молитвата кани Божието напътствие, мъдрост и благословение.

Младежите бяха оклюмали глави. Отново не им провървяха. Натупаха ги и то с голяма разлика. Утре ще им се смеят всички.

Те знаеха, че бяха се изправили пред по-силен отбор, но все пак се решиха. А сега си ближеха раните след загубата.

– Живот без риск не е интересен, – отбеляза Захари.

– Е, ако можеш да предвидиш нещата, това донякъде създава известно удобство, – подчерта Жеко.

– Когато човек се движи и израства не търси комфорта, защото ако се потопи в него, изпада в хибернация, – добави Сава.

– Един атлет натоварва доста мускулите си, – намеси се и Пламен. – В противен случай те не стават гъвкави, не откликват на по-голямо натоварване и бързо се уморяват.

– Същото става и с душата ни, – наблегна Захари. – Ако ѝ създадем комфорт, ставаме емоционално и духовно негодни за каквото и да е.

– Свързването, любовта и преследването на мечтите изискват риск и енергия, – въздъхна дълбоко Крум.

– Сега изпитваме известна болка и разочарование, – махна с ръка Стоян, – но това е по-добрата алтернатива от самотата, скуката и безмълвното отчаяние, които съпътстват живот без риск.

– Човек трябва да рискува, защото там е плодът, – тържествуващо възкликна Стойко.

Всички се засмяха и им олекна на душата.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.