Има един разказ на Л.Н. Толстой, в които се говори за двамата сина на един търговец.

По-големият бил любимец на баща си и цялото наследство търговецът решил да даде на него.

Майката съжалила малкия си син и помолила мъжа си, да не обявява решението за делението на имота веднага, защото се надявала някак да склони съпруга си да раздели всичко, което има поравно на синовете си. Търговецът се съгласил.

Веднъж майката седяла на прозореца и плакала. До прозорецът приближил непознат и я попитал:

– Какво ви измъчва? Защо плачете?

Тя отговорила:

– Как да не плача, за мен синовете ми са еднакво скъпи, а мъжът ми иска цялото имущество да даде само на големия, а малкия да остане без нищо.

Страникът казал:

– На твоята мъка лесно може да се помогне. Иди при синовете си и им кажи, че баща им иска да остави на големия всичко, а на малкия нищо и при тях всичко ще бъде поравно.

Малкият син след като научил, че той нищо няма да получи, отишъл в други страни и усвоил знания и постигнал майсторство в доста неща, а по-старият брат живеел при баща си и нищо не научел, защото знаел, че ще бъде богат.

След смъртта на търговеца големият син, тъй като нищо не умеел, бързо похарчил оставеното от баща му и обеднял, а малкият син имайки опит и знания, усърдно се трудел и забогатял.

Блажен е онзи човек, които знае истинското си положение, защото тогава той ще може да намери изход от всяка ситуация. Горко на невежия и мързелив човек, той ще изпадне в беда.

„Придобий мъдрост, придобий разум; Не забравяй, ….Не я оставяй и тя ще те пази. Обичай я и тя ще те варди“. Истинската мъдрост е от Бога. Тя дава на човека „разумно сърце, за да различава между добро и зло“. Мъдростта за душата е както здравето за тялото.

Истинската християнска мъдрост се състои в това, да побеждава естественото злонравие, което идва от гордостта, гнева, злобата, завистта, ненавистта, неморалността, алчността, невъздържаността и т.н. Тази мъдрост следва примера на Исус Христос, Неговата кротост и другите Му добродетели.

Лозан чакаше автобуса. Изведнъж някой го потупа по рамото. Когато се обърна видя Дамян. Отдавна не се беше виждал с него. Преди, когато Дамян беше агроном , често се засичаха в селската кръчма.

– О, здравей, Дамяне! Къде се изгуби?

– Тук съм, изкарвам по някой лев.

– Къде работиш? – поинтересува се Лозан.

– Позавъртях малък бизнес. Ей там имам малка сергия,  – и Дамян посочи с ръка към близкия пазар. – А ти още ли пишеш?

– Все още, не съм се отказал.

– Пак ли за трудовите хора, „героите на нашето време“?

– За тези хора трябва да се пише. Те са солта на обществото, – очите на Лозан светнаха с някакъв особен блясък.

– Не е ли малко банално? – с полуусмивка го изгледа Дамян.

– Нима това е лошо? – попита Лозан.

– Сега е друго време, настъпиха промени, а и героите са вече съвсем други.

– Ти се един от примерите за промяната, – подкачи го Лозан.

– Защо мислиш така?

– Държавата сума пари потроши по теб, за да станеш агроном. После беше ръководител на кооперативното стопанството в село, а сега …. си търговец.

– От работата си не се срамувам, – отсече Дамян и заби поглед в земята.

– Не съм казал такова нещо, но защо напусна селото? Не са ли там корените ти?

– Думи, думи ……, изломоти под носа си Дамян. – Нали знаеш какво стана със селата? Развалиха стопанствата, на безценица продадоха инвентара, животните продадоха или изклаха, а земята я върнаха на „работливите“ собственици. Нима не си забелязал, колко хубава земя е покрита с тръни и бодили и няма кой да я обработва. Разсипаха селата, а ти сега ме питаш: “ Защо съм станал търговец?“ Да, приспособих се, за да оцелея. Има семейство и деца, които трябва да храня.

Какво можеше да му каже Лозан. И неговото положение не бе по-леко. Често в редакцията отхвърляха стаиите и разказите му особено, когато засягаше злободневни теми, но той не бе отстъпил и макар трудно да живееше, не беше се примирил толкова бързо с нещата.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.

Харпър Лий била на около тридесет години, когато решила да се ангажират сериозно с литературна дейност и написала няколко кратки разкази.
Въпреки това, тя можела да съчинява и пише само в свободното си време, след работа в един офис.
На Рождество Ли получила неочакван подарък от двама приятели във вид на една година платен отпуск, за да реализира всяка своя идея.
По време на тази година била написана черновата на романа „Да убиеш присмехулника“, а след три години бил публикуван и станал бестселър.

Кори Тем Бум има един разказ за малко момиченце, което счупило чашата за кафе на майка си. Момиченцето разплакано отишло при майка си и казало:
– Мамо, прости ми, аз разбих твоята красива чаша.
Майката отговорила:
– Добре, прощавам ти. Не плачи.
След това майката събрала парчетата от счупената чаша и ги хвърлила в кофата за боклук.
Но момичето изпитвало още чувство за вина. То отишло до кофата за боклук, извадило счупените парчета и ги занесло на майка си. Плачейки то ѝ казало:
– Мамо, прости ми, аз счупих твоята красива чаша.
Но този път майка ѝ строго ѝ казала:
– Иди изхвърли парчетата обратно в кофата и не ги връщай обратно. Казах ти, че ти прощавам. Така че спри да плачеш.
Не задържайте чувството си за вина.  Щом сме изповядали греховете си на Христос, Той ни е простил и ни е освободил веднъж и завинаги.