Един християнин се оказал в компанията на човек, който в разговорът им хулел Бога.

– Спрете, господине, – казал християнина. – Нищо не казах, когато вие произнасяхте името на вашия шеф, но аз ви моля да оставите намира името на моя Господ!

Ние живеем в такова време, когато страхопочитанието е необичайно и рядко се проявява. Наричащите се християни са загубили представа за светостта и величието на Бога.

Някои християни  макар да не се кълнат в Божието име, не проклинат, не богохулстват, но по време на службата разказват вицове за Бога, небето и Библията.

Бог е свят и непочтително е да се използва името Му напразно. Това е грях.

Ако искаме другите хора да не произнасят напразно името Божие, ние трябва да показваме по-голяма почит към Господа.

„Живейте и говорете така, че никой да няма повод да унижава и презира вас или Господа ви“.

Нека Бог ни помогне в това!

На излизане от църквата, след богослужението, Георги се запозна с една 95 годишна жена. Това запознанство прерасна в приятелство.

Младият мъж се надяваше с посещенията си в дома ѝ да направи дните ѝ по-радостни.

След три години тя почина. Тогава Георги осъзна какво се бе случило през тези три години и констатира:

– Имам още много неща да науча. През тези години, когато я посещавах, преди тя да си отиде, аз съм надценявал ролята си в живота на тази прекрасна жена.

Той разроши с ръка косата на главата си и продължи размишленията си:

– Всъщност тя ми даде много повече, отколкото аз на нея. Чувствах я много близка въпреки големите различия в годините, социалния статус и образованието. Това е един голям урок за мен. Въпреки всички различия ние можехме да бъдем приятели, да намираме общи теми за разговори.

Георги си спомняше как тази жена го посрещаше още на вратата, как се приближаваше на количката си с грейнала усмивка на лицето.

– Беше голямо удоволствие да слушам нейните разкази, – тъжно се усмихна младежът. – Те бяха изпълнени с богат духовен опит.

– Бог ни събра, – казваше тя. – Божия Дух е слязъл над нас.

Георги си спомняше нейните напътствия:

– Трябва не само да четем Библията, но и да я живеем.

– Знам, че сега тя е с Господа, – възторжено каза Георги.  – Но как да я почета най-добре? Може би трябва да разкажа на всички младежи онова, което тя е споделила с мен. А защо не?

Тя беше от хората, които помагаха на младите като Георги да се приближават към Бога и да бъдат верни на Словото Му.

Нека да обичаме другите така, както Бог ни обича..

Наскоро почина дядо Димитър. Той беше на 102 години. На погребението роднини и приятели си припомняха обикновения му, но спокоен живот.

– Той винаги е имал покрив над главата, – каза леля Мара.

– Достатъчно дрехи, които да облича, – добави Христо.

– Никога не е оставал без храна, – засмя се от сърце Ченко.

– Но нали това е всичко, което дядо Димитър искаше? – попита съвсем сериозно баба Магда.

Този разговор накара Жельо да се замисли сериозно за нещата, от които се нуждаем и тези които искаме.

Той си спомни: „Исус ни предупреждава да не си събираме съкровища на земята, защото където е съкровището ни, там е и сърцето ни“.

Мислите на Жельо запрепускаха още по-бързо: „Апостол Йоан ни предупреждава, че ако не споделяме благата си с другите, Божията любов не е в нас“.

Като отклик на мислите на Жельо се обади Васил Джаров:

– Дядо Димитър не споделяше много блага с другите просто, защото не притежаваше много, но той винаги намираше време, да изслуша хората и да им помогне с каквото може.

– Много от нас пилеят времето си в търсене на забавления и отдих, – прибави Долапчиев, стар приятел на покойника.

– Не желаем да помагаме на самотните и болните хора. И в затворите не искаме да отидем, за да помогнем на тези, които са затънали дълбоко в греха, – назидателно каза Никодимов, съсед на дядо Димитър.

„Ако обичаме ближния, – помисли си Жельо, – обичаме и Бога. Човек не бива да се вкопчва във своите придобивки като нещо много скъпоценно, защото ще пропусне възможността да придобие нещо много по-ценно“.

Характерите на всички герои от произведенията на Достоевски са копирани от реални хора. Писателят  постоянно си намирал нови приятели. Започвал разговор, даже със  случайни минувачи.

Съвременниците му отбелязват, че когато писателят се е потопявал в написването на произведението, толкова много се увличал, че забравял да яде.

Той цял ден се разхождал из стаята и на глас изказвал отделните изречения.

Веднъж при писането на един от известните си романи, той ходел от ъгъл до ъгъл и сам със себе си разговарял за отношението на Разколников към старицата лихварка и неговия мотив за извършване на престъплението.

Лакеят се изплашил, когато чул случайно диалога, който развивал Достоевски и си помислил, че писателят е решил да убие някого.

Генади лежеше в леглото. Той се възстановяваше след инфаркт. Беше тъжен и постоянно склонен към депресия.

Веднъж го посети старият му приятел Благой.

– Вече не мога да се концентрирам върху никакъв разговор, книга или телевизионна програма за повече от 15 минути, – оплака се Генади на приятеля си.

– Ти си християнин, – каза доста сурово Благой. – Вярващите не трябва да се депресират. Те трябва да живеят пълноценно, независимо от обстоятелствата.

– Вярвам, че авторът на псалом 42 е бил депресиран, – усмихна се Генади. – Този псалм е поетичен израз, на това което изпитвам. Двамата с псалмиста изплакваме пред Бога една и съща болка.

Двамата стари приятели замълчаха.

– Сърцето ми е празно, – едва не изплака Генади. – Живея само със спомените и копнея да почувствам Божията сила отново.

– Но там в края на този псалм се казва: „Надявай се на Бога; аз още ще Го славословя; Той е помощ на лицето ми о, Бог мой“, – каза тихо Благой.

– Това ли е всичко? Това ли е отговорът? – опита се да се надигне от леглото Генади. – Изглежда много просто.

Приятелят му въздъхна и само вдигна рамене. След това добави:

– Опитай! Нищо не губиш от това.

След като Благой си тръгна, Генади най-напред неуверено, а след това все по-смело започна да възхваля Господа.

Изведнъж самият той осъзна: „Дори, когато мисля, че ме е изоставил, Бог е близо до мен и ме закриля със Своята любов“.