Масите бяха вече заредени и келнерите успокоиха хода си. Ваня също се успокои и седна до бай Гроздан. Двамата неусетно се разприказваха.

– Знаеш ли, Ванче, често гледам предаването ти по телевизията.

– Хубаво! – засмя се Ваня. – А сега ми кажи какво те дразни в него и не ти харесва. Наслушала съм се на похвали. Искам да чуя искрена критика.

– Много са разголени тия дето ги показвате. Ни срам, ни очи. Преметнали крак въз крак, всичкото им се види…..Пък съобразете се и малки деца гледат. Така ли ги възпитавате?

Ваня се усмихна смутено. Какво да му каже.

„Това търси публиката, бай Гроздене – помисли си Ваня. – Деца. Кой ти гледа децата? И те ще пораснат, същите ще станат. Нека гледат и се учат още от сега“.

Като видя , че събеседничката ми се посмути, бай Гроздан реши да разведри малко разговора.

– Е, понякога давате и много смешни работи, – добави възрастният човек.

– Какви? – оживи се Ваня.

– Веднъж показахте нова ветеринарна лечебница, в която щели да кастрират кучета. И тази лечебница я откриха с водосвет. Напоследък всичко ново се открива с водосвет…

– Вярно е, това бе грешка, – съгласи се Ваня, – че прекаляват с водосветите, прекаляват, но ние не ги организираме, само отразяваме събитията.

– А и още нещо, – плесна с ръце бай Гроздан. – При тая беднотия, все за пари лъжете хората. Ето виж „Стани богат“, „Треска за злато“, „Сделка или не“ и колко още. Я ми кажи, Ванче, колко хора печелят? Единици, а вие дразните хората, звънят като луди по телефоните …. Освен това, мине се, не мине, реклама – еди кой си спечелил толкова хиляди или милиони. Защо подлъгвате хората да си дават последните парици? Това си е чист обир.

– При нито едно от тези предавания или реклама няма насилие, – опонира Ваня. – Всеки участва доброволно.

– Наивните хора, лесно се ограбват „доброволно“.

– Но ако тези хора ги лишим от това, те ще загубят интерес към живота. Държавата не е настойник на своите граждани. Забраненото винаги е привлекателно и развращава. Дай свобода на хората, нека те сами решат да се отърват от порочното.

– Но порочното е нагло, то не подбира начини и средства, за да се наложи над доброто.

– Прогресивното трябва да  се утвърждава в единоборство с порочното  и да побеждава, – започна настървено да жестикулира Ваня.

– Сега при вашата демокрация, порочното взема връх, – подсмихна се бай Гроздан.

– Новият човек не се отглежда в саксия. Той трябва да надделява над бурените в обществото, – заключи Ваня спора.

И все пак бе тържество. Всички се обърнаха към масите, за да „почетат“ нареденото на нея.

Михаил работеше като свещенослужител в една болница. Неговата работа се състоеше в това, да утешава и насърчава пациентите и техните близки.

Обикновено в края на посещението си при болен Михаил се молеше с човека отсреща, за да може пациентът да се отпусне и да сподели с Бога своите надежди, притеснения и радости.

Някои пациенти не обичаха дългите разговори и искаха само молитва.

Михаил бе забелязал, че много трудно подкрепя в молитва някого, когото не познаваше.

„Как да се моля за него, – мислеше си свещенослужителят, – когато не знам какви са неговите мечти, от какво се страхува, какво обича?“

Когато Михаил сподели с Тимотей тези неща, той му каза:

– Чувстваш, че молитвите ти са неадекватни, защото не можеш да намериш подходящите думи.

– Ти си прав, – каза Михаил. – Когато се застъпвам за някой пациент в молитва, не мога да намеря точните думи, за да изразя неговата скръб от дадена загуба, радост от успешна трансплантация или шок от току що поставена тежка диагноза.

Тогава Тимотей го посъветва:

– Продължавай да се молиш за своите пациенти, но не забравяй, че самото ти присъствие там, езикът на тялото ти, съчувствие ти, което проявяваш, също са част от молитвата.

– Какво излиза тогава? – замисли се сериозно Михаил. – Радостният дух, милото отношение и топлото присъствие са молитва, която има голяма сила.

– Молитвите ни не трябва да се изразяват само с думи, – поясни Тимотей, – но и с отношението ни към този свят и към Бога.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.

Един християнин в какъв да е разговор постоянно казвал:

– Аз три пъти в седмицата постя.

Един младеж не издържал и го попитал:

– А защо три пъти?

– За да надмина правдата на книжниците и фарисеите. Те са постили само два пъти в седмицата, – отговорил хвалещия се.

Службата в църквата вървеше в пълен ход. Две малки момиченца, които скоро щяха да навършат три години бурно се радваха. Не капризничеха, не  бяха много палави. Те само се смееха, пееха и танцуваха.

Майката им притеснена поради неудачните опити да ги вразуми, се червеше под осъдителните погледи на молещите се около нея.

Такива майки не веднъж са изпитвали „праведния“ гняв на дошлите в църквата.

Една баба направи забележка:

– Укротете ги, пречат ни да слушаме. Изведете ги навън, тяхното място не е тук.

Майката на малките момиченца се огорчи.  Тя едва се въздържа да попита възрастната жена: „Колко от децата ви сега са в църквата? Какво каза Христос за децата?  Нима Той не каза: „Оставете дечицата да дойдат при Мене, и не ги възпирайте; защото на такива е Божието царство“.

Малко по-нататък, се чу мърморене:

– Защо трябва да търпим чуждите деца? Отнемат ни мира и не можем да се потопим в Божието присъствие.

Гневните коментари подтикнаха майката да потърси ъгъл, където децата няма да се чуват. Но тъй като не намери такъв, хвана двете момиченца и излезе навън, а денят бе мразовит.

И всичко това само, за да се установи „благочестива тишина“.

След като жената с двете деца напусна църквата се намеси мъж на средна възраст:

– А нима не трябва да носим един на друг теготите си?

– Блажени са нашите деца, – обади се тихо възрастен побелял мъж, – те ще ни освободят от фарисейския квас и ще поправят възпитанието ни в садукейския дух.

– Малките деца шумят, защото зле се молим – подкрепи го един от дяконите на църквата, който чу само част от разговора на тази групичка. – Когато искрено започнем да се молим, а не по задължение или защото така трябва, децата ни няма да нарушават реда и дисциплината, защото те ще бъдат укротени от Божия Дух, който въздейства и на всеки от нас.