За всекиго по нещо

Вечерта обгръщаше селището с нощното си покривало. Преди това го изтръска и на небосвода заблещукаха хиляди светлини.

Севдалин, Данчо и Марко бяха седнали на каменната ограда обграждаща един занемарен двор и се наслаждаваха на спокойствието и мира, които царяха наоколо.

Заблудено комарче бръмчеше край ушите им, но те не му обръщаха внимание.

Разговорът така ги бе завладял, че не усетиха, кога се стъмни.

– Какво ни причинява греха? – попита Данчо и вдигна показалецът си нагоре.

– Много просто, – засмя се Севдалин, – поставя ни в центъра на събитията и всеки от нас започва да живее само за себе си.

– Поради нашия егоцентризъм се мотивираме от собствените си желания, нужди и чувства, – отбеляза Марко.

– За това повече гледаме какво нямаме, – плесна с ръце Севдалин, – отколкото на това, което ни принадлежи.

– Тъй като сме фокусирани повече към себе си, започваме да се съревноваваме с другите по купчината материални неща, които натрупали, – махна с ръка Данчо. – За това сме неудовлетворени, а това поражда завист.

– Завистта винаги е егоистична, – допълни Марко.

– Освен това – напери се Данчо, – човек търси надежда, мир, почивка, смисъл, цел и мотивация за да продължи напред, но в неправилната посока – в творението, а не в Твореца.

– Творението е създадено с цел да ни сочи Твореца, – поясни Севдалин.

– Важното е да откриеш Даващия, – натърти Данчо. – Само в Него сме свободни и удовлетворени. В Господа е единствената ни почивка.

– Божията благодат предизвиква в нас радост и благодарност, – каза въодушевено Севдалин. – Ще имаме мир в живота си, ако сме се примирили с Бога.

– Днес Той е протегнал ръка към нас, глупаво е да Му се отказва! – заключи Марко.

Тримата се надигнаха и всеки потегли към дома си, насърчен от мислите, които бяха възникнали по време на разговора им.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсаха. Появиха се петна ясно небе. Между тях се нижеха копринени нишки.

Някъде високо бушуваше силен вятър, който събираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал.

Носеше мирис на мокра трева и се открояваха ясно голи корени.

Лозан и Димитър свалиха дъждобраните си и продължиха разходката си. Въпреки дъжда разговорът им не бе секнал.

– За да преминем през кризисни сезони и социални смущения, – отбеляза Лозан, – трябва да се отнасяме към себе си и другите хора така, както Бог се отнася към нас, с благодат, милост и прошка.

– А какво е благодат? – попита Димитър.

– Благодатта означава, че Бог винаги ни дава това, от което се нуждаем, а не това, което заслужаваме. Ако получаваме заслуженото, то нямаше да сте тук. Бог е против горделивите, но дава благодат на смирените.

– Нима всеки, който иска сам да си направи нещата е горделив? – недоволно махна с ръка Димитър.

– Въпроса опира до това, – наблегна Лозан, – че такива не смятат Бог за необходим. Те нямат нужда от Неговата благодат.

– Обикновено човек подхождат към нещата с мисълта: „Ако това трябва да стане, зависи единствено от мен“, – подчерта Димитър.

– Да, но когато си смирен и признаеш, че не можеш сам да се справиш, Бог излива своята благодат.

– И какво очаква в замяна? – настъпи предизвикателно Димитър.

– Бог разчита, че на такива, на които е била показана благодат, ще я проявят към другите.

– Всеки преминава през трудни времена, – уклончиво каза Димитър.

– За да си емоционално здрав това, което Бог ти е дал трябва да го споделиш с другите. Ето например, днес много хора са под стрес. Останали са без работа. Загрижени са за неясното си бъдеще. Не знаят как ще преживеят до следващия ден. Към такива трябва да бъдем внимателни и мили.

– А тези, които трудно можеш да обикнеш? Такива, които остро отговарят, все се съмняват, говорят преди да те изслушат…..

– Те също водят битки и се нуждаят не по-малко от нашата подкрепа. Няма нищо друго, което така да обезоръжи хората, както показването на повече благост.

Двамата замълчаха.

– Бог ни дава благодат, – възторжено възкликна Лозан. – За това трябва да отидем и да я раздадем на другите, за да разберат, какво Исус е направил за тях.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Времето беше хубаво. Слънцето грееше ярко и измъкваше хората навън, но за Гриша това не важеше. Той имаше други планове.

Днес бе решил да разгледа новооткритата библиотека в приземния етаж на новото читалище. С бодра крачка Гриша се отправи натам.

В приземния етаж бе приятно. Всичко светеше. Обстановката бе приятна и привличаше.

Изведнъж нещо падна отгоре върху тавана и разтърси помещението. Няколко минути по-късно това се случи отново.

– Какво става? – попита изненадано Гриша.

Развълнуваният библиотекар обясни:

– Тренировъчната зала за вдигане на тежести се намира точно над библиотеката. И всеки път, когато някой изтърве или освободи тежестите, се чува такъв грохот.

– Вярвам, – смутено каза Гриша, – че архитектите и дизайнерите добре са планирали нещата на тази нова сграда, но са допуснали малка грешка. Трябвало е да поставят библиотеката далеч от всякакви шумове.

– В живота си често грешим, – тъжно сподели библиотекарят. – Не вземаме под внимание някои съображения за сигурност. За това могат да ни се случат такива изненади.

– Разбирам, – поклати глава Гриша, – планирането не винаги помага да се избегнат редица проблеми, като натиск за съкратени срокове, бързо изпълнение на плановете, несъобразяване при подреждането на отделните развлечения и забавления…..

– Дори и най-добрата начертана насока в ръководенето, не може да премахнат неприятностите в живота, – тежко въздъхна библиотекарят.

– С Божия помощ, – усмихна се Гриша, – можем да да се намери баланс между разумното осъществяване на планове за бъдещето и отговорите на по-късно възникналите трудности.

– Нима Бог би искал да имаме неприятности в работата си? – попита озадачен библиотекарят.

– Той ги използва, за да развие търпение у нас и да ни приближи до Себе Си, – каза Гриша и добави. – В сърцето на човека има много планове, но тези на Господа надделяват.

– Това означава ли, че ако представим нашите цели и надежди за бъдещето …..

– …. на Господа, Той ще ни покаже какво иска да постигне в и чрез нас, – бързо допълни Гриша.

Отново се чу трясък откъм тавана, но двамата не му обърнаха внимание. Всеки от тях се бе вглъбил в мислите си и разсъждаваше върху току що проведения разговор.