Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

Недю тихо приближи до майка си и плахо попита:

– Мамо, аз от къде съм се появил?

– Намерихме те в зелето, – усмихна се тя.

– Как в зелето …? – Недю погледна уплашено майка си.

Дядо му, който бе наблизо, чу въпроса на внука си и скастри снаха си:

– Стига си залъгвала момчето, кажи му, че си го родила в болницата.

Недю тръсна глава и попита:

– А това за зелето … от къде е?

Баба му, която влезе в стаята, бе чула само част от разговора, но бързо се намеси:

– Зелето се събира септември или най-късно октомври. За това родените през тези месеци са „намерени в зелето“.

– Аха, ясно, – усмихна се Недю, – нали аз съм роден в началото на септември.

– Освен това, – започна да дообяснява бабата, – вместо чаршафи едно време на родилките са подлагали зелеви листа.

– Не е ли могло нещо друго? – смая се Недю.

– Зелевите листа са се смятали за лечебни. – поясни бабата. – При раждане главата на бебето е можела да се подуе, тогава се използват зелевите листа …

– И то оздравявало ли? – стресиран попита Недю.

– В зависимост от индивида, след 3-8 седмици, – уточни майка му. – Този метод на лечение все още е запазен в народната медицина.

Недю успокоен от получената информация започна леко да се усмихва и да си бъбри:

– В зелето съм бил намерен а?!

Стойко бе угрижен. Бе имал тежък разговор със сина си.

Не пряко, но сякаш бе му заявил:

– Дай ми апартамента, вилата и колата! За какво са ти? Ти вече си стар, за какво ти е всичко това?

Стойко бе споделил с приятелят си Благой болката си.

– По същият начин човечеството е отхвърлило Господа, – поклати загрижено глава Благой.

– Така си е, – съгласи се Стойко, – искаме да получим сътвореното, но без Твореца.

– На нас не ни пука дали имаме взаимоотношения с Бог, – намръщи се Благой, – просто предпочитаме да имаме това, което има Той.

Стойко само въздъхна тежко:

– Забравяме, че не Божите придобивки, а самият Господ е Този, който задоволява копнежите на сърцата ни.

Благой тъжно се усмихна и добави:

– Докато не разберем това, ние ще живеем, търсейки всичко, освен Бог, в невъзможното издирване на щастието.

Те бяха добри приятели, но ги сполетя една и съща участ.

Благой напълно разбираше как се чувства Стойко. Преди две години дъщеря му имаше подобни претенции спрямо къщата и земята, която той имаше на село.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.