Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.

Изпитанията са неприятни, но те не ни лишават от радост.

Нашата надежда е на небесата, а не в комфорта на живота на Земята.

Без физически упражнения тялото отслабва. Жизнените изпитания тренират нашата душа и закаляват вярата ни.

Вярата на тези, които преодоляват изпитанията, расте и те стават победители.

Исусовата любов расте в сърцата ни и ни изпълва с неизказана радост.

Тези, които се страхуват и избягват страданията, не могат да изпитат тази неописуема радост.

Този сезон се оказа лош за футболния местен отбор. Един от защитниците в отбора каза:

– Ние сме по-добър отбор от това, което показахме в шампионата.

Така е и с нашият християнски живот.

Осъзнаваме ли, че Бог гледа резултатите, които отчитаме? Той вижда лошите неща, които сме казали, неправилните решения, които сме взели и грешните постъпки, които сме извършили.

Бог с право може да ни осъди, но за наша радост той не записва недостатъците ни в специална изобличителна книга.

Бог ни обича и за това изпрати Исус в този свят, за да умре и възкръсне за всеки от нас.

Ако вярваме в Христос и се покаем за греховете си, Бог ни прощава и ни променя в нещо по-добро от „резултатите, които сме показали“.

Ние раждаме гениални деца, А после правим всичко възможно, за да ги „излекуваме“ от този вреден „недостатък“.

Как да запазим у детето си свежестта на възприятията, способността да чувства и ясно да реагира на света?

Какво не трябва да правим, така че да не превръщаме яркото, мислещо и чувствително дете в изперкал, скучен, нежелаещ да твори възрастен?

Умеем ли да общуваме с децата си? Контролираме ги прекалено много или им създаваме самотен, еднообразен и монотонен живот?

Как да не загубим детската парадоксалност и гениалност?

Каква роля играе чувството за хумор? Това е силно качество, което донася радост в живота, духовно и физическо здраве на човека.

Колко много въпроси, а децата ни растат. Дали ще успеем да запазим гения в тях или ще ги“нормализираме“ според общия критерий?

Това решава всеки родител, но не е без значение, защото от това зависи бъдещото поколение, а след него и следващите.

В едно село около църквата се появили вълци. В продължение на няколко седмици свещеникът, който ръководил църквата се усамотявал извън храма и се молел.

Нападенията на хищниците спрели.

Радостта на селяните нямала край. Те попитали свещеника:

– Сподели с нас какво правеше през тези седмици, та вълците се махнаха. Искаме в бъдеще ако се случи пак такова нещо да знаем какво да правим.

Свещеникът отговорил:

– Никаква тайна няма. Докато се молех, около мен се събираха вълците. Те ближеха носа ми и ме душеха. Не ме нарахиха, защото вършех това, което трябваше.