Пепа и Боби посетиха свой приятел в болницата. Лесно влязоха при него, защото една услужлива медицинска сестра ги заведе точно при болния, но на връщане, щом излязоха от асансьора …

Не можеха да открият къде е входната врата. Като че ли нарочно, никой не видяха, скитайки се по полуосветените коридори.

Цялата болница бе като един голям лабиринт.

Най-накрая срещнаха един човек, на когото се оплакаха:

– Тук всички коридори изглеждат еднакви. Не знаем как да излезем навън.

Като видя объркването им, човекът поясни:

– Много лесно се отива до изхода, само трябва да следвате следните указания …

Той им посочи стрелките. Обясни коя на къде сочи и как да се ориентират.

Следвайки съветите на непознатия, Пепа и Боби най сетне стигнаха до входа и ги огря слънчева светлина.

Така и Исус покани обърканите и изгубени да Го последват от духовната си тъмнина:

– Аз съм светлината на света. Който Ме следва, никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

В Неговата светлина можем да видим препъни камъни, грях и слепи петна в себе си.

Ако Му позволим да махне тъмнината от нас, Той ще осияе със светлината Си сърцата ни.

Вместо да се лутаме в живота си, можем да потърсим Исус за насока и Той няма да закъснее да освети пътя ни.

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.

Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Вероника не един път бе слушала в църквата да казват:

– Говорете на хората за Исус. Това е нашето призвание на земята …

Но тя имаше проблем, страхуваше се и се опасяваше:

– Как да им кажа? Те могат да ми се присмеят и дори да не ме изслушат докрай?

За това Вероника се помоли рано тази сутрин:

– Господи, помогни ми да говоря на хората за Теб. Срещни ме с такива, които биха искали да чуят благата вест.

Този ден Вероника видя деца, които играеха в парка.

Божият Дух ѝ каза:

– Иди и им кажи за Мен.

Вероника взе да спори:

– Но те са деца. Не не мога …. Как ще им кажа. …. Те едва ли ще ме разберат …

И тя дълго време поднасяше оплакванията си на Господа, докато накрая реши:

– Добре ще отида.

Вероника бе много изплашена и стресирана до ужас. Цялата се изпоти.

И в това си състояние тя просто премина между децата без да проговори.

След това се обърна и си каза:

– Вероника, трябва да им кажеш нещо.

Тя погледна децата и им заговори:

– Не знам дали ще разберете това, което искам да ви кажа, но Бог ви обича. Той има за всеки от вас цел за живота ви.

Децата ѝ се изсмяха.

Но там имаше едно момиченце, което внимателно я слушаше.

И тогава Вероника разбра, че независимо от това, колко е била изплашена думите, които бе казала бяха докоснали сърцето на това дете, а Духът бе подействал.

Бог ни призовава да свидетелстваме.

И когато Божият Дух ни казва:

– Свидетелствайте!

Нека бъдем послушни.

Не винаги ще се чувствате комфортно, но не се спирайте да говорите.