Съществува древна поговорка, която казва: „Всички пътища водят към Рим“.
Може би в миналото да е било така, но днес лесно можеш да се заблудиш на кръстопът.

Пътят, по който вървиш, лесно може да те доведе в обратна посока.

Най-добрият начин да постигнеш целта си е да се обърнеш към надеждна пътна карта или към някой, който добре знае верния път.

Не всички пътища водят към Бога, както мислят някои. Защото съществуват пътни заграждения, които не дават на човек да достигне до Бога. Такава преграда е греха.

Но Бог ни е дал пътна карта – Библията, Той ни е дал и Водач, който знае пътя и може да ни го показва – Исус Христос.

Исус не каза: „Аз съм един от пътищата към Бога“, Той каза: „Аз съм пътя….“

Това не е високомерие, ограниченост и недостиг на милосърдие. Това е истината, защото Христос дойде от небето, за да плати нашите грехове.

Върви след Христос и никога няма да се заблудиш.

Девети век, през него бяха основани няколко славянски държави. В тях се зароди потребност да определят религията и вярата си.

Моравския княз Ростислав изпрати писмо до цар Михаил:

„Хората ни се отказаха от езичеството и сега спазват християнския закон, но нямаме учители, които да ни разкажат за истинската християнска вяра на родния ни език. Така че изпрати при нас учител, който да ни предаде целия добър закон от вас из цялата страна. При нас идват християнски учители, но те са италианци, гърци и немци и ни учат различно. А ние славяните сме прости хора и няма, кой да ни изложи ясно истината и разбрано да ни научи“.

След като получи писмото царя събра съвета и повика Константин да чуе за тази нужда. А по-късно му каза:

– Чуй, Философе, зная че ни си много здрав, но друг не може да свърши тази работа по-добре от теб. Ще ти дам много подаръци, вземи брат си Методий и идете при солунците, те говорят чисто славянски.

В отговор Константин каза:

– Аз съм слаб телом и съм болен, но ще се радвам да отида там, ако моравските славяни имат букви и книги на своя език.

Царят каза:

– Баща ми и дядо ми и много други са искали това, те са ги търсели, но не са ги намерили. Как мога аз да ги намеря.

Философът отговори:

– Кой може да пише по водата и да си навлече еретическо име?

– Ако ти измислиш славянските букви, може би Бог ще ти даде това,  молейки Го с вяра отхвърляйки всеки натиск.

Константин се съгласи да отиде. Преди да тръгне той се уедини с брат си Методий и други съмишленици в молитва.

Бог чу молитвите им и даде буквите на Константин и той започна да превежда Евангелието:

„В началото беше Словото и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог“.

Царят се зарадва и прослави Бога.

А Константин и Методий се отправиха към Моравия с новопреведените книги. Царят изпрати с тях дарове и следното писмо до Ростислав.

„Бог ни посети и ни мотивира за по-добро усъвършенстване. Той ни даде писмо на вашия език и сега ще Го славите на своя си език. Изпращам ти мъж честен и благонравен, книжник и философ. Постарай се с негова помощ да се утвърди делото, което е изискано от Бога и не отхвърляйте спасението. И издигнете други, които да работят в правилния път, за да привлекат всички християнски души, които искат да вярват в Христос, нашия Бог, от сега и до свършека на света“.

Това бе началото на един велик подвиг за двамата братя Константин и Методий, които станаха първоучители на славяните. Величието на това дело не бе толкова в изобретяването на буквите, колкото в превода на свещените книги и воденето на богослуженията на роден език.

Хората, които съблазняват другите да живеят като търсят удоволствия, приличат на безводни източници.

Тези, кито се стремят да утолят жаждата си с материални неща от този свят, още повече ще ожаднеят.

Лъжеучителите обещават свобода, а в същото време самите те са роби на греховни желания. Тези хора са глупави като Ваалам, чието магаре бе по-умно от него.

Светските приятели се хвалят с така наречената свобода и се опитват да съблазнят и вярващите да се върнат в света.

Когато човек е убеден в покварата на света, получава свобода само в Исус.

Ако слушахме тези светски съблазнители и се върнем в света, по-добре изобщо да не сме узнавали пътя на праведността, защото така бихме заприличали на кучето, което се е върнало на бълвоча си.

Тази седмица Израел чества Денят на Йерусалим (24 май), в памет на обединението на Ерусалим и установяването на израелски контрол над Стария град.

Тази година този празник е особено важен. Това е 50-та годишнина от обединението на Ерусалим, което се е случило по време на Шестдневната война през юни 1967 г.

От „Урусалима“ до „Ерусалим“.

Когато цар Давид превзел града от ханаанското племе на евусейците 1000 г.пр.н.е., той променил на иврит старото ханаанско име Урусалим, което означавало „основан от Шилимом“ в „Иерусалим“ – градът на мир.

Интересно е, че думата „шалом“, с корень: ש.ל.מ Ш-Л-M е свързана с такива глаголи като לְהַשְׁלִים – „ЛeHaШЛим“, което означава „завършен“ -и לְשַׁלֵּם – „ЛeШaЛeм „, което означава „заплатен“.

Това е ярък пример за това как на иврит може да се изрази красиво послание: Да се платят дълговете и да се положат всички усилия за пълното завършване е пътят към достигане на истинския мир.

Бог често ни отдръпва настрани, лишава ни от активност и желае нещо да научим, преди да продължим служението си.

В древността витязите, избягвайки врага си, ако забележели, че коня им се нуждае от подковаване, отбивали се за няколко минути при ковач.

Витязът чувал копитата на настигащите го врагове, но чакал коня му да бъде приведен в ред.

След това бързо скачал на седлото, когато враговете му вече се намирали на няколко ярда и хуквал като вихрушка, знаейки, че спирането му е помогнало да се измъкне от тях.

Така и Бог ни кара да спрем и да се приведем в ред, преди да започнем следващия етап на нашия път.