Зима бе изпълнена с много сняг и студ. Сава караше микробуса, който дядо му бе преотстъпил временно.

Пътят бе леден и хлъзгав.

Изведнъж задната част на микробуса се завъртя.

Сава се оказа във въздуха, излитайки от доста висок насип.

В тези минути, той си каза:

– Колко хубаво би било, ако не умра…

Миг по-късно микробусът заскърца по стръмния леден склон и се претърколи на дъното.

Сава изпълзя от смачканата кола невредим.

Микробусът бе напълно съсипан, но Бог бе пощадил младежа.

А дядо му?

Всъщност той никога не каза нито дума за микробуса.

На Сава се размина мъмренето. Дядо му не поиска някаква компенсация за автомобилът.

Старецът само се усмихна, прегърна внука си и каза:

– Радвам се, че си добре.

Дядо му едва ли е забравил разбитият микробус, но той постъпи, както Бог постъпва с нас.

Без да си спомня и да ни засрамва, дори не ни кара по някакъв начин да изплатим дълга си, който по право Му дължим, избра да не го помни вече.

Сякаш разрушителното дело, което сме направили, никога не се е случвало.

Слънцето се усмихваше щастливо, а Борис бе много горд:

– Днес не съм съгрешил нито един път през целия ден до сега.

Чувството за възторг продължаваше, докато той осъзна:

– Живея перфектен ден. Бог е щастлив, заради перфектното ми представяне със собствени сили и воля. … Чакай, но това всъщност е грях ….. със собствени сили и воля?! Май трябва отново да се върна в изходна позиция.

Малко след това отново грейна усмивка на лицето му:

– Не съм гледал порно. Днес бях мил с всички. Не съм съгрешил нито веднъж! Браво на мен! Справям се страхотно. О, чакай, пак я има онази гордост. … Глупости.

Борис въздъхна дълбоко:

– О, толкова много е това ….

Взирайки се в бездната, която представляваше покварената природа на собственото му сърце, ковачница на идоли и измамно преди всичко, той възкликна:

– О, нещастен човек! Кой ще ме спаси от това греховно съществуване? Може би, ако се постарая повече, ще мога да издържа повече следващия път, когато не съгрешавам …. О, чакай, ето я отново проклетата гордост!

Тя го смазваше напълно.

Горкият човечец, отиде перфектният му ден.

Калоян днес реши да посвети свободното си време за разходка. За целта покани приятеля си Антон, да го придружи.

Разходка е добро начинание, но човек не може да мълчи през цялото време.

Така започна и разговора между двамата младежи.

– Смяташ ли, е хората са добри слушатели? – попита Калоян.

– Повечето запомнят само около половината от казаното, – поклати глава Антон. – Вместо да слушат, хората често се разсейват, обмислят какво да кажат или просто не обръщат внимание.

– Всеки от нас приема слушането за даденост, но колко често наистина чуваме какво казват? – повдигна въпросително вежди Калоян.

– Един от проблемите е, че не осъзнаваме важността на слушането, – въздъхна тежко Антон. – Заинтересовани сме другите да ни слушат, а не да чуваме какво казват те.

– Така става, защото прекарваме времето за слушане, фокусирайки се върху собствената си гледна точка или интереси. Умът ни често се отклонява, мислим си за нещо друго, – наблегна Калоян.

– Ако искаме да бъдем по-добри слушатели, трябва да оставим разсейването настрана и да се съсредоточим върху хората, с които общуваме, – подчерта Антон.

– Трябва не просто да говорим, но и да обръщаме внимание на това, което другите казват. Необходимо е да даваме на хората нашето неразделено внимание.

– Скоро си мислих за това и за взаимоотношенията ни с Бога, – сподели Антон.

– Когато времето за молитва е изпълнено със собствените ни мисли и тревоги, ние само говорим, но не слушаме какво ни казва Господ, – отбеляза Калоян.

– За това трябва да премахнем разсейването, а когато четем Словото, да мисли върху всяка фраза, разбира се в контекста, – даде съвет като изходен път от ситуацията Антон.
– Само тогава ще бъдем чувствителни към това, което Бог иска да ни съобщи, – заяви категорично Калоян.

Пепа и Боби посетиха свой приятел в болницата. Лесно влязоха при него, защото една услужлива медицинска сестра ги заведе точно при болния, но на връщане, щом излязоха от асансьора …

Не можеха да открият къде е входната врата. Като че ли нарочно, никой не видяха, скитайки се по полуосветените коридори.

Цялата болница бе като един голям лабиринт.

Най-накрая срещнаха един човек, на когото се оплакаха:

– Тук всички коридори изглеждат еднакви. Не знаем как да излезем навън.

Като видя объркването им, човекът поясни:

– Много лесно се отива до изхода, само трябва да следвате следните указания …

Той им посочи стрелките. Обясни коя на къде сочи и как да се ориентират.

Следвайки съветите на непознатия, Пепа и Боби най сетне стигнаха до входа и ги огря слънчева светлина.

Така и Исус покани обърканите и изгубени да Го последват от духовната си тъмнина:

– Аз съм светлината на света. Който Ме следва, никога няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.

В Неговата светлина можем да видим препъни камъни, грях и слепи петна в себе си.

Ако Му позволим да махне тъмнината от нас, Той ще осияе със светлината Си сърцата ни.

Вместо да се лутаме в живота си, можем да потърсим Исус за насока и Той няма да закъснее да освети пътя ни.

Марин израстна на село, но не желаеше да се занимава със селскостопанска работа. Не му харесваше да сади, жъне или да отглежда животни.

– Когато порасна ще стана зидар, – казваше той.

Желанието му се сбъдна, дори стана добър предприемач.

Един ден, когато работеше на един строителен обект, счупи крака си.

Диагнозата, която му съобщи лекарят, за него бе неочаквана.

– Единствената ви надежда в случая, – посъветва го докторът, – е кракът ви да се ампутира.

Марин оцеля след процедурата, но остана осакатен за цял живот.

Това спомогна той още повече да търси Бога.

Стана евангелизатор в родния си град, но се наложи да се премести на друго място поради здравето на жена си. Там той превърна една бореща се църква в процъфтяваща.

Малко след преместването жена му почина.

Марин се опитваше да разбере трагедиите, които му се случваха в живота, но така и не успя.

На погребението на жена си той каза:

– Дълго размишлявах върху проблемите, които възникнаха в живота ми. Така и не разбрах защо ми се случи всичко това, но когато му дойде времето ще го разбера.

При всяко предизвикателство трябва да се доверим на Бога, уверени, че Той ще държи ръката ни. Пътят може да е тъмен, но все пак можем да Го хвалим, уверени, че някога ще разберем.