За всекиго по нещо

Митко бе сляп, но умееше да свири на цигулка. Веднъж влезе в една кръчма и предложи на собственика ѝ:

– Разрешете ми да свиря на цигулката си и така да развличам посетителите на заведението ти.

– Щом искаш, няма проблем. Пианиста и без това го пребиха преди няколко дена за няколко фалшиви ноти.

Митко свири цяла вечер, но никой не посегна на музиканта. Може би това бе най-доброто доказателство за неговите музикални способности.

Накрая на вечерта кръчмарят предложи на слепия:

– Виждам, че добре се справяш с цигулката, защо не почнеш редовно да свириш при мен? Добре ще ти плащам.

За да скрепят сделката двамата пиха до среднощ и си говореха за живота.

По едно време слепият се накани да си върви, а кръчмарят му предложи:

– Вземи моето фенерче.

Митко се възмути:

– Или си пил много или си решил да ми се подиграваш. Аз съм сляп и за мен няма значение дали вън е ден или нощ. За какво ми е твоето фенерче?

Кръчмарят се усмихна:

– Предлагам ти фенерче, но не очаквам от теб да го използваш така, че намериш пътя. Притеснявам се за случайните минувачи, които могат да те блъснат в тъмното. По-добре вземи фенерчето. Като се грижиш за безопасността на другите, ти се грижиш за себе си.

Внезапно се изляха проливни дъждове. На много места в света това отдавна се случваше и ние си мислехме, че ни се е разминало, но …

Резултатите бяха плачевни. Много от домове бяха наводнени. Някои от тях дори се срутиха. Може би това щеше да се случи и с останалите, но изглежда тинята, която ги бе изпълнила ги крепеше.

На някои места хората се притесняваха:

– Нямаме достатъчно питейна вода.

– Останахме без храна.

– Не намираме подслон и медицинска помощ.

Поразените села се бяха превърнали в дерета пълни с кал и тиня. След оттеклата се вода трудно можеше да се разбере къде е пътя и къде е текла реката.

С една дума окаяно положение.

Станимир секретарят на едно от читалищата на селищата пострадали от наводнението сподели:

– Нашето читалище е пълно с тиня. В салона има дървета. Съмнявам се, че ще може да се използва изобщо. Страшно е дори да се помисли за всичко това.

– Изляха се проливни дъждове, но защо пострадаха толкова домове и сгради? – попита Станко, един от доброволците, дошли да помага при разчистването.

Бай Иван един от местните смръщи вежди и гневно реагира:

– Причината е явна. Поголовна сеч на горите. Виновните трябва да бъдат наказани.

Димитър стоящ до него добави:

– Вярно е, дъждовете бяха в огромни количества. Има скъсани диги, но и много не почистени корита.

Щеше ли да се случи всичко това, ако коритата бяха почистени, дигите и мостовете укрепени, а незаконното изсичане на горите бе строго следено и наказвано?!

Всички имат стремеж към независимост, това особено важеше за Мирослав. Той желаеше да върви по своя собствен път. Отхвърляше съветите на родителите си и възрастните, които познаваше.

– Съветите на предишните поколения са несъществени, – заявяваше категорично Мирослав. – Библейския метод е старомоден.

Някои се усмихваха покровителствено:

– Какво да ги правиш, младост. Морето им е до колене.

Най-лошото е, че тези им навици можеха да останат през целия им живот.

Бащата на Мирослава, често съветваше сина си и днес не бе по-различно:

– Истинското изпълнение идва от покорството на Бога. Божите принципи винаги са верни.

– Оф, пак с твоя Бог, – присмиваше се Мирослав.

– Той не напразно ни предупреждава, да не се съблазняваме от временните изкушения и краткосрочните бягства, които ни предоставя света, – продължи бащата. – Такива желания могат да доведат до грешен път.

– Дрън, дрън, грях, ….

– Бог е истинският източник на благословение. По-добре се вслушвай в съветите на тези, които са преминали през подобни ситуации. Учи се от техните предупреждения и бъди внимателен към техните напомняния.

– Ние сме млади. Сега е време да си поживеем.

– Тези принципи остават, независимо дали сме млади и стари. Не бъди безразсъден. Трябва да бъдеш нащрек. Сатана дебне зад всеки ъгъл и търси начин да те изкуши и обърка.

– Сатана, объркване, дебнене и не знам какво. Я погледни някои от тези, които се пишат вярващи?

– И най-зрелия християнин е уязвим. Никой не е имунизиран от изкушения. А ти, сине, внимавай с Божите предупреждения. Запази Словото Му в сърцето си. Направи Го своя основа.

Мирослав клатеше недоволно глава. Махна с ръка и категорично отсече:

– Писна ми от твоите поучения ….. Остави ме да си живея живота.

Бащата въздъхна тежко и добави:

– Нужно ли е да изпати, за да Го намери.

Нощта бе хладна. Безброй звезди примигваха на небосвода. Момчил и Веско гледаха през прозореца и се наслаждаваха на светлата нощ.

– Запитвал ли си се някога, защо Господ постави ослепителна светлина, необичайно ярка точно на Рождество? – попита Момчил.

– Тя едва ли е била само да освети пътя на мъдреците, – усмихна се Веско.

– Спомни си, – продължи Момчил възторжено, – ангелите застанаха пред овчарите с притихналите стада и Господната слава ги осия. И какво им съобщи ангела?

– „Благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ“, – цитира точно Библията Веско.

Двамата се умълчаха.

– Рождество е времето на светлината и то не каква да е, – поде отново Момчил, – а Божията светлина, която дойде на света. Тя извести за идването на Божият Син.

– Бог чрез Исус ни даде повече светлина за Себе Си. Не бихме го разбрали без Неговата светлина, – поклати глава като някой мъдрец Веско.

– Това е Светлина за живот, която Той ни дава за вечността, за любовта, прошката и спасението, – отбеляза Момчил.

– Без Неговата светлина бихме се лутали в мрака на ежедневието, – прибави Веско.

– Сега, когато изживяваме мрачните дни изпълнени с разочарование, обезсърчение, отчаяние, да не говорим за нещата, които не се получават както сме очаквали или има наличие на скръб, загуба, стрес, тревога, страх ….. – въздъхна Момчил.

Веско вдигна глава и произнесе тържествено:

– Божията светлина е тук за да ни покаже пътя и да ни даде надежда.

– Така е, – съгласи се Момчил. – Ако позволим Бог да запали светлината Си във нас, няма да се препъваме в тъмнината на този свят. Освен това тя ще ни води.

Ваклин стоеше на колене и усърдно се молеше:

– Боже, направи чудо ……

И тогава.

– Не, – го удари с разбиващата сила на ураган.

И ето го Ваклин стоеше на пътеката, която не разпознаваше, пътя, по който не искаше да върви.

Парализиращи мисли крещяха в него:

– Защо си тук? Какво нередно направи?

– Аз съм съгласен, че „скръбта поражда издръжливост, издръжливостта произвежда доказан характер, а доказаният характер поражда надежда“, – Ваклин започна първоначално тихо, постепенно гласът му набираше мощ, докато накрая почти извика.

Той се изправи. Размърда изтръпналите си крака и с Божията сила направи първата болезнена крачка по странния път.

Колкото повече вървеше толкова по-леко му ставаше. Мускулите му набираха мощ, която не познаваха преди.

Ваклин започна да изкачва стръмния склон, не беше лесно, но когато се изкачи, вдигна възторжено ръце и възкликна:

– Заслужаваше си. Гледката, която ми се открива от това място е по-прекрасна, от коя да е друга, която съм виждал преди.