Posts Tagged ‘пътуване’

Само нагоре

петък, април 16th, 2021

Самолетът плуваше в ясното синьо небе. Нямаше облаци, а това улесняваше Пламен да гледа през илюминатора и да се наслаждава на това, която се откриваше отдолу.

Това му бе първото пътуване със самолет и всичко му изглеждаше интересно и някак особено.

Изведнъж Пламен съзря малко езеро. Той побутна майка си и сподели:

– Сигурно там плават деца, но аз не ги виждам. Толкова много искам да ги наблюдавам как се плискат в него.

Майка му се усмихна:

– Сине, височините скриват подробностите. Ако искаш да видиш всички детайли не се качвай на самолет.

Започнаха да се снишават, изглежда скоро щяха да кацнат.

Пламен изпита напрежение в краката си. Имаше чувство, че се спуска по стръмен склон.

Спомените го върнаха назад и той видя Драго до себе си. Бяха пълзели до обяд за да стигнат върха, но сега по нанадолнището им бе много по-трудно.

Тогава приятелят му бе казал:

– Краката на човек не могат да му служат за спирачки. Те са като крилата на птиците. На тях е дадено да се стремят нагоре.

– Да, но човек върви и по равното, – откликна Пламен, готов да спори.

– По гладкия и изравнен път могат да ходят кравите, мулетата и магаретата, – с лека ирония вметна Драго.

– Искаш да кажеш, че на тях им е дадено само да носят товари?

– Да, те не са много взискателни, – добави Драго. – Дай им вода и храна, това на тях им стига. Нямат цел. Нищо не ги терзае.

– И какво излиза? – Пламен бе озадачен. – За човека не е привично да слиза надолу и да върви по равното?!

– Само нагоре, – Драго непоколебимо вдигна ръце.

„Присъщо за мечтател и откривател“ – помисли си Пламен.

Включената светлина

неделя, април 4th, 2021

На Даниела и Петър им предстоеше пътуване. Щяха да минават предимно през пресечени местности.

Даниела се притесняваше много от това, дали ще може да поддържа връзка с порасналите си синове, които оставаха в къщи.

За целта тя купи, така наречената, лампа на приятелството. Уредът се свързваше към безжичен Интернет и най-важното бе, че се включваше дистанционно.

Когато даде лампата на синовете си, Даниела им обясни:

– Когато докосна лампата, която е при мен, тази тук в къщи ще свети. Тя ще ви напомня за моята любови и че непрекъснато се моля за вас.

– А ако си много далече от тук? – попита по-малкия от синовете.

– Разстоянието няма значение, – успокой го Даниела. – Докосна ли моята, тази тук ще свети.

– Ще ни липсвате, – вяло се усмихна по-големият от момчетата.

– Но ще бъдем насърчени, – добави оптимистично по-малкия от братята, – когато видим лампата да свети.

Всички Божи деца участват в светлината, захранваща се от Светия Дух. Всяко едно от тях живее като маяк на Божията вечна надежда и безусловна любов.

Когато разпространяваме Евангелието и служим на другите в името на Исус, ние ставаме светлина и живо свидетелство за промяната, която Бог е направил в нас.

Всяко добро дело, мила усмивка, нежна насърчителна дума и сърдечна молитва напомня на околните за Божията вярност и безусловната Му и променяща живота любов.

Където и да ни води Бог, както и да Му служим, Той може да ни употреби, за да помогне на другите да светят с Неговата светлина.

Тъй като Бог чрез Своя Дух ни озарява, ние можем да отразим светлината и любовта на Неговото присъствие.

Как ставаме победители

вторник, януари 7th, 2020

unnamedНеделя. Цялото семейство натовари багажа и се отправи към селото, където живееха родителите на Тодор, глава на тази не много голяма фамилия.

По време на четири часовото пътуване нашите пътешественици се сблъскаха с ужасна гръмотевична буря. Дъждът се изливаше като из ведро. Нищо не се виждаше на няколко крачки по-напред.

Много от шофьорите намалиха скоростта и пуснаха светлините. Някои дори спряха от страни на пътя. Всеки търсеше сигурност, но това увеличи сблъскванията.

И това не бе всичко. Заедно с проливния дъжд се усещаше как вятърът бясно удряше по колите.

Тодор остана напълно спокоен. Той внимателно оглеждаше пътя пред себе си, но продължаваше смело напред.

В колата се чуваха неспокойни и уплашени гласове.

– Спри! – крещеше като обезумяла Диди.

– По-бавно карай! – посъветва го уплашено жена му.

– Внимавай, пази се! – сочеше с ръка в дясно малката Деси.

Без да обръща внимание на създалата се суматохата, Тодор уверено караше колата направо през бурята. Той нямаше намерение да спира, защото рискуваше да се сблъска с някого.

Как можеше да ги успокои и да им докаже, че Бог беше му влял достатъчна порция сила, за да ги изведе и оцелеят в бурята?!

Когато се окажете в трудна ситуация, не слушайте какво ви крещят околните. Уповавайте на Господа и гледайте към Него, за да успокоите тревогата, която внася смут в душата ви.

Няма никаква гаранция, че бурите ще ви подминават, но именно това, което правим посред тях, ни прави победители.

Тридесет години в лъжа

неделя, септември 29th, 2019

20161Надя и Петър бяха женени от тридесет години. Не се караха изобщо. Пътуваха много. Дори можеха да си позволят да останат в различни страни за по-дълго време.

Пътуването за тях бе страст, тъй като нямаха деца. Дълго време Надя плака и при какви ли не лечители ходи, но така и не забременя. Мъката ѝ бе голяма, но накрая се примири със положението си.

Един ден Надя отиде в офиса на малък магазин, който се намираше в двора на жилищен блок. Беше делничен ден и тя нямаше къде да паркира. На петстотин метра пред детската градина Надя намери място, където да остави колата си.

Изключи двигателя и се канеше да излезе от автомобила си, когато видя съпруга си с доста младо момиче и малко дете, което вероятно бяха взели от детската градина. Надя се изуми.

Без колебание тя изхвръкна от колата и нападна младото момиче с юмруци. Съпругът ѝ я отдели от младата жена, удари един шамар по лицето и ядосано каза:

– Какво си въобразяваш, че правиш? Тя е моя дъщеря, а детето е моя внучка.

– Но как …., – зашеметена едва произнесе Надя.

– Ти не можа да ми родиш дете. Друга жена ме дари с дъщеря. До сега съм се грижел за нея, а това е внучката ми. Сега ще се прибера в къщи, ще си взема нещата и още утре ще подам заявление за развод.

Това бе тежък удар за Надя. Тя безпомощно гледаше как мъжът ѝ със голямата си дъщеря и внучката си се отдалечава между блоковете.

Бе топъл ден, а Надя седеше в колата си и крещеше, дори нямаше сълзи да заплаче. Хората минаваха край нея и я оглеждаха с любопитство.

В един единствен миг Надя разбра, че тридесет години бе живяла в лъжа. А накрая остана сама ……

Фалшивото място за безопасност

събота, септември 21st, 2019

imagesДон бе малко кученце, което се страхуваше да излиза навън. Въпреки, че често го тупаха и наказваха, предпочиташе изобщо да не си показва носа на открито.

Един ден стопанина му Игор с помощта на каишка много трудно го заведе до парка. Уж бе послушен, но щом му се отдаде възможност да се откъсне от коженият ремък, който го заставяше да стои до стопанина си, Дон хукна към дома, където се чувстваше в безопасност.

Това преживяване припомни на Игор за срещата му в самолета с един мъж, който му заяви категорично:
– Правя сметка да се напия по време на този полет. Не обичам такъв вид пътувания. Вие искате ли? – и му подаде шише с някаква червеникава течност.

– Не, не пия, – каза Игор.

– В такива случай, бягам към виното, – призна си непознатия.

И той се напи. Жена му тъжно го гледаше. На нея ѝ бе много трудно да го подхване за кръста, когато слизаха от самолета. От него се отделяше алкохолно зловоние, което пъдеше околните наоколо.

Заради страха си от самолета, този човек бе прибягнал до алкохола, смятайки че това е безопасно място за него. Но дали бе такова изобщо?

Вместо да бягате там, където ви бият или сте управлявани от страховете и зависимостите си, не е ли по-добре да се покаете и да бъдете под властта на самият Бог, Който с любов ще ви води към нов живот и свобода.

Днес Дон весело тича из парка и лае.

Моля се за всеки от вас да намери същата радост и свобода в Господа и да се откаже от фалшивото безопасно място.