Идваше края на смяната, когато Елена чу ясен мъжки глас:

– Ало, медицинската сестра!

Този глас идваше от стая номер 54. Мъжът не беше неин пациент и тя помисли, че вика някоя нейна колежка от своето отделение.

– Ей, русокосата, вас викам! – отново извика мъжът.

Когато влезе в стаята Елена видя дружелюбен човек, който седеше на леглото си.

– Помните ли ме? – попита болният, – вие бяхте моя медицинска сестра, само че тогава бяхме на долния етаж.

– Съжалявам, но аз работя само в интензивното отделение. Навярно сте ме объркали с някоя друга жена.

– Не, не съм сбъркал. Почакайте за минутка – и мъжът започна бързо да свива пръстите на едната си ръка, потропвайки леко с върховете им върху таблата на леглото. – Вашето име ….сега ще си го спомня.

Той погледна тавана, а след това се усмихна тържествуващо:

– Елена, нали така? Само, че имахте по-дълга коса.

Елена стоеше изумена. Преди два дена тя наистина бе подстригала косата си.

– Да, – неспокойно каза Елена.

Тя огледа внимателно мъжът и опита да си го спомни.

– Извинете, аз работя в интензивното и съвсем не ви помня.

– Всичко е наред, Елена. Радвам се , че ви видях отново. Ти беше в стаята  ми преди две седмици. Сърцето ми бе спряло, а ти го върна към живот. Помня как викахте някакви медицински термини и се опитвахте да разчистите пътя по коридора. След това взехте дефибрилатора и аз отново започнах да дишам.

Изведнъж спомена се върна. Само че мъжът изглеждаше малко по-различно. Очите му бяха зачервени, а лицето бе добило синкав отенък.

– Кой ви каза, че именно аз съм ви помогнала този ден? – позаинтересува се Елена.

Мъжът се засмя.

– Аз бях на тавана и ви наблюдавах. Вие имахте дълга светла опашка. А когато се обърнахте към апаратурата до леглото ми, видях красивото ви лице…. извиках ви, за да ви благодаря.

Някаква топлина се разля в тялото на Елена. Тя не можеше да разбере, как може човек, който е почти мъртъв, да я види и да я запомни.

По време на репетиция на симфоничната поема на Дебюси „Море“ Артуро Тосканини искал да добие нежно звучение на инструментите.

Той се опитвал да разясни на оркестъра, какво иска, но опитите му били безуспешни. Изпаднал в пълно отчаяние. Без да може да подбере подходящите достатъчно убедителни думи, той извадил от джоба си копринена кърпичка.

Вдигнал я високо над главата си и разтворил пръстите си.

Оркестрантите озадачено наблюдавали кърпичката, която леко и плавно се носела из въздуха и накрая безшумно се приземила

– Е, сега ме разбрахте, господа? – сериозно казал Тосканини. – Моля ви, изсвирете поемата точно така!

Наближава Нова година. Сред подаръците навярно ще има и шоколадови бонбони. Бонбоните изяще, но кутията не хвърляйте. Тя може да ви потрябва за си направите театър.

От кутия със среден размер, можете да направите сцената на домашния театър. Другото е въпрос на замисъл и интерпретация.

От кутия за бонбони се получава отличен мини вариант на сцена, която може да вземете със себе си, когато отивате на път или в болницата.

Героите, можете да нахлузите като шапчици на пръстите си.

Ако това ви се струва трудно, нарисувайте участниците в измислената от вас пиеса на хартия, а след това рисунките прикрепете към тънки пръчици, които свободно можете да движите по време на представлението.

Пастор ремонтирал оградата си. Съседското момче седяло наблизо и внимателно го наблюдавало.

Пасторът попитал съседчето:

– Навярно искаш да ми помогнеш?

– Не.

– Може би искаш да гледаш  как се ремонтира ограда и да се научиш, как се прави това?

– Не.

– А какво ти е необходимо тогава?

– Искам да чуя, какво казва пастор, когато удари с чука по пръстите си …..

Есен. Време за събиране на кестени и разпръскване на листа. През деня слънцето все още ни говори за лятото, което те кара да свалиш всичко излишно от гърба си, но утринната прохлада се сменя усещащо пощипване на почервенелия ти нос.

Чистачите събират падналите листа в златни купчини за радост на децата, а фотографите ловят последните топли лъчи при залез слънце.

Есен. Време да си спомним и да препрочетем любимите си книги, да затоплим измръзналите си пръсти докосвайки чаша с горещо кафе. Време да се отиде на кино или театър и отново да се влюбиш в живота в очакване на нежно белия сняг.

Есента ни дава това, което не може да ни даде пролетта с  нейното уморително чакане, лятото с буйния му ритъм, зимата с нейните мразовити празници. Есента ти дава една нова възможност да помислиш и да се вгледаш в себе си. Да се порадваш на това, което е станало и да си изградиш нови планове.

Усещаш, че нещо се е променило вътре в теб и наоколо. Осъзнаваш крехкостта на красотата и замираш изпълнен с  неподправени чувства.

Съвременният човек се бои малко от есента, защото тя го изтръгва от вечния кръговрат и го оставя сам със себе си, но това са напразни страхове. Само през това време на годината можеш до край да усетиш непривично щастие и радост, съответстващи само на есента.