Данаил попадна в приюта с деца като него, невиждащи, загубили зрението си. Той носеше очила, за да не разберат хората, че е сляп по рождение.

Данаил много обичаше музиката. Той се опитваше да нагласи чутата мелодия на клавишите на мобилни телефон. Това учуди много учителите му.

– Данаил иска да се научи да свири на пияно, – каза Василев на директорката на приюта.

– Дайте го на Даря, може би тя ще измисли нещо по случая, – каза директорката.

Така започна неговото обучение. Учителката му по музика Даря Николова, слагаше пръстите му на клавишите, като му показваше как най-лесно може да извлича тоновете от тях.

По-късно Данаил не само свиреше, но и сам съчиняваше музика, пишеше песни. Той е много критичен към себе си и някои от творбите си унищожаваше веднага щом не му харесваха.

На един конкурс Данаил порази журито и зрителите със свиренето си.

Стана студент в института по социални технологии и рехабилитация.

Всеки ден изминава пътя от дома до института. Пътят не го плашеше. Той не се страхува, че ще се заблуди.
Освен в своя град Данаил се движи така и в околните селища, дори ходеше и на екскурзии и по-надалече.

Често го питаха:

– Как се ориентираш в града?

А той отговаряше:
– Прекрасно разбирам как е изграден един града. Знам, че се състои от квартали, които се разделят на разни участъци. И във всеки квартал има кръстовища със светофар и пешеходна пътека.

Когато Данаил се движи в града, той скрива бастуна си в чантата, но слага задължително очила, които отчасти скриват слепотата му.

Веднъж учителят му се скара:

– Защо не се движиш с бастуна си?

– С този бастун само предизвиквам съжаление, – глухо изропта Данаил. – Не могат ли хората да разберат, че да си сляп, това не е повод да те съжаляват? Инвалидността е непосредствена причина, човек да се усъвършенства и да развива своите умения.

Своите навици Данаил развиваше ежедневно. Неговата главна задача бе, да бъде полезен на хората.

Питаха го:

– Когато завършиш института, с какво ще се занимаваш?

– Ще уча хора, като мен, които не виждат да се ориентират в града, да скачат с парашут и разбира се да се усъвършенстват в музиката.

Сергей Валеев от Казан е разработил устройство, за да помогне на хората с увреждания, които не са в състояние да използват ръцете си.

Устройството на четвъртокласника се състои от пластмасови детайли, ролки и проводници. Надява се на ръката и работи на батерийка.

– Тази „лего-ръка“, – казва момчето, – е направена за хора, които нямат ръце или имат, но са много слаби. За тях тази ръка ще бъде в помощ.

Лего-ръка се надява на ръката, може да отвори и затвори пръстите, а също и да захваща предмети.

За сега движението на ръката е съпроводено с натискане на бутони, в бъдеще малкият изобретател предвижда пръстите да се прегъват по заповед на мозъка.

Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Никифоров взе двете си деца, за да ги заведе на разходка.

Когато Меги и Иво седнаха в колата, изтръпнаха от страх. Баща им беше пиян.

Автомобилът се движеше с превишена скорост. Меги се бе свила на седалката и цялата трепереше.

Иво не се стърпя и извика:

– Татко, спри. Ти си пиян. Изобщо не трябва да караш……

Никифоров изобщо не обърна внимание на сина си и натисна още повече педала за газта.

– Моля те, татко, – с разтреперан глас се обади Маги, – ние не искаме да умираме.

Никифоров се хилеше просташки и се заливаше от смях. Напук на предупреждението на децата той увеличи още повече скоростта на автомобила.

– У теб ли е телефона, – прошепна Меги на брат си.

Иво бързо го извади от джоба си и въпросително я погледна.

– Набери 112 и изпрати SMS ….

В това време баща им едва не се вряза в една кола. Меги изпищя, а пръстите на Иво започнаха бързо да се движат по бутоните на телефона.

Маги реши по някакъв начин да накара баща си да спре колата.

„Как да го накарам поне за малко …? – трескаво си мислеше момичето“.

Изненадващо Меги му се усмихна и каза:

– Татко, караш като на рали, голям майстор си, но аз съм гладна. Нека да се отбием, да хапнем нещо в Макдоналдс.

– Браво, моето момиче, така те искам. Не да пищиш от страх. Щом искате, ще отидем да похапнем нещо.

Настаниха се на една маса и преди да си поръчат, полицаите влязоха в заведението. Те отведоха Никифоров на страни и му направиха алкохолна проба.

– Господине, – обърна се един от полицаите към него, – уредът отчита три пъти по-висока от допустимата норма за алкохол. – Как можете да карате в такова състояние автомобила си? Можете да убиете децата си.

Никифоров махна с ръка, но полицаите изобщо не изслушаха пиянските му извъртания и бръщолевения, а бързо го отведоха.

Майката на Меги и Иво ги прибра у дома. Когато разбра какво се е случило, хвана се за главата и каза:

– Той е луд, можеше да ви прибие.