В детството и юношеството си Анелия не позволяваше да я унижават.

Когато родителите я поставяха я в ъгъла, очаквайки от нея да поиска прошка за поредната си лудория, Анелия решаваше сама за себе си:

“ Ще стоя в ъгъла, докато родителите ми сами не ме помолят да се махна от там“.

Веднъж се случи нещо доста забавно. Анелия бе на 14 години.

Тя миеше пода в кухнята. Баща ѝ влезе и я посъветва:

– Смени водата в легена! Виж с каква мръсотия миеш пода!

– Водата е чиста, може дори да се пие, – отговори Анелия.

– Тогава пий от нея, – извика баща ѝ.

Анелия взе чаша, загреба от мръсната вода и отпи.

Разбира се, хора, които полагат големи грижи за здравето си, не биха я похвалили за разширяването на болестотворната флора.

Когато преглътна част от мътната вода, Анелия потръпна от отвращение, но това бе изява на нейния бунт против желанието други да я контролират или да ѝ дават съвети.

Колко е хубаво, че сме освободени от закона  на греха и смъртта. Радвам се, че повече няма да се подчинявам на робството на греха.

Но какво да правим, когато въпреки тази прекрасна и славна истина, ние се препъваме и съгрешаваме?

Тичайте към Отца и се покайвайте.

Звучи много просто, но ние често правим точно обратното. Вместо да отидем при Бога, позволяваме на страха и вината да ни отдалечават от Него.

Мислим си: „Отново се препънах. Как мога да отида при Бога, не заслужавам неговата прошка“.

Не правете подобна грешка. Не позволявайте на сатана да ви уговори да съгрешите в коя да е сфера на живота ви само, защото сте отстъпили в друга. Когато излезете от Божия път, просто изповядайте греха си и се върнете при Бога.

Чуйте, Бог знае греха ни не от момента, от който го изповядаме, Той го знае от самото начало. Но когато изповядаме греха си, ние се избавяме от него и очистваме живота си от последствията му.

Идете при Бога. Приемете Неговото прощение. Колкото и “страшно“ да сте съгрешили, Той желае да ви прости и очисти от всеки грях.

Веднъж  Амон по време на пътуването си спрял в един манастир, за да пренощува. В пустинята, той бил известен като човек със свят живот, така че монасите много му се зарадвали.

Точно по това време в манастира имало скандал. Станало известно, че един от монасите води в килията си тайно блудница. Възмутени монасите искали сами да накажат безобразника, но след това решили, че е по-добре да се обърнат към Амон и да му оставят той да съди. Светецът се съгласил.

Изплашеният монах скрил жената под една празна бъчва. Когато  Амон влязъл в килията, той веднага разбрал, къде е скрита блудницата. Но вместо да изобличи блудника, седнал на бъчвата и накарал монасите да претърсят килията.

Разбира се, обискът не дал никакъв резултат. Тогава Амон попитал монасите:

– За какво ме доведохте тука?

Обезкуражени монасите поискали прошка от монаха, чиято килия претърсвали и се оттеглили.

А Амон го хванал за ръката, посочил бъчвата и казал:

– Помисли за душата си, братко.

После си излязъл, като затворил вратата на килията.

Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..