Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Дъждът като луд удряше по стъклата на прозорците. Светкавици раздираха облаците, а гръмотевиците оповестяваха заплашително идващата опасност. Земята се тресеше, а вятърът не стихваше. Това всяваше паника, суматоха и безпокойство във всичко живо наоколо.

Владо седеше на стола пред бюрото си и тежко пухтеше:

– Грижи и отново главоболия, – намръщи се той. – Те ни преследват още от създанието на човечеството. Като съвременни хора се смятаме за много знаещи и можещи, но всичките ни технологии и изобретения не могат да премахнат безпокойствието ни.

Проблемите, които го бяха налегнали и с които не можеше да се пребори, бяха в синхрон с бушуващата стихия навън. Отчаянието и безизходицата го мачкаха в грубите си лапи безжалостно.

Изведнъж на фона от светкавиците и предупреждаващия тътен на гръмотевиците Владо видя малка птичка заслонена от твърда скала. Тя бе покрила с крило главата си и сладко спеше.

– Ех, – изтръгна се вопъл от гърдите на Владо, – ако имам такава скала и аз щях да си почивам необременен от страхове и тревоги. Какво да правя? Къде мога да намеря такова сигурно убежище?

Такава закрила за всеки от нас е Христос. Само в Неговата ръка можем да се чувстваме безопасно.

Нека бушува бурята навън, но щом Той е с нас, сърцето ни ще е спокойно.

„Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се бои“.

Най-после можеше да се диша. Дъждът, който чакаха от толкова време се изля изненадващо. Вятърът бързо довлече отнякъде сиви облаци, които се освободиха от товара си, задоволявайки жаждата на изпръхналата земя.

Баба Милена се разхождаше в градината след вечеря. Въздухът бе освежен и тя бодро крачеше по алеите. Тя изобщо не искаше да се прибира, но имаше само едно нещо, което можеше да я накара да направи това. И то скоро последва.

Приятели на мъжа ѝ се бяха настанили вече в гостната. А какво щеше да се случи след това, само тя си знаеше, защото то много рядко се разминаваше.

Старицата стигна до осветените прозорци на гостната. Изведнъж се показа главата на внучката ѝ, която извика силно:

– Бабо, ела бързо! Дядо започна да пие отново!

Силните спиртни напитки бяха забранени на дядо Горан, но събереше ли се с приятели, те го подканваха непрекъснато, докато се съгласеше:

– По-смело! Само няколко глътки! Нищо няма да ти стане от толкова.

Баба Милена веднага се втурна в госната и започна да умолява мъжа си:

– Недей да пиеш. Нали знаеш какво казаха лекарите.

Старецът се ядоса и демонстративно отпи от чашата. Какво можеше да направи баба Милена?

Тя отново излезе в градината, опечалена, обезсърчена, но все пак усмихната. Такава си беше невзискателна и блага. Обичта им към другите, безразличието към нея самата и собствените ѝ страдания се изразяваха в усмивка.

Нейният смях съдържаше насмешка само над нея, а за всеки от останалите – нежна ласка. Тя не можеше да погледне скъпите си близки, без да ги помоли топло с очи, независимо от това, как се отнасят с нея.

Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

Лицето на Драгомир бе помръкнало, усещаше се, че нещо го гнетеше. Той приближи до дядо си Драгой, седна в скута му и попита:

– Дядо, не ти ли се струва понякога, че някои думи на Исус сякаш са лишени от смисъл?

– Какво имаш предвид? – изненадано го погледна старецът.

– Например, думите: „окото е светило на тялото“. Не ти ли звучи малко объркващо? Не стига това, ами отгоре на всичко Исус добавя и следното: „ако окото ти е здраво цялото ти тяло ще бъде осветено, но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено“.

– А ти какво мислиш по въпроса? – старецът предизвика внука си, за да го накара по-задълбочено да помисли върху въпроса си.

– Най-популярният начин за справяне с такива текстове е да се игнорират, – плесна с ръце Драгомир, все едно се освобождаваше от нещо.

– Това е много глупав способ, по който човек се отървава от това, което не разбира, – недоволно поклати глава дядо Драгой. – Първо нека поговорим за „окото е светило на тялото“.

Малкият зяпна с уста и се съсредоточи върху това, което говореше дядо му.

– Съвременните хора, – продължи старецът, – възприемат окото като прозорец, който позволява светлината да нахлуе в тялото, но древните евреи смятали, че окото е източник на светлина, нещо като твоето фенерче.

– Не разбирам, какво значение има това? – повдигна рамене недоумяващо Драгомир.

– С други думи, всичко в нашия живот зависи от това, как виждаме нещата, – уточни дядо Драгой. – Твоето отношение, а не способността ти определят на каква висота си.

– Когато започна да обясняваш, аз си помисли, че това засяга моята проницателност, – каза Драгомир.

– Проницателност се отнася до значението на „здравото око” срещу „злото око”, – отбеляза старецът.

– Как така? – бързо попита внукът.

– По-добър превод според мен би бил „целеустременото око“ срещу „похотливото око“. Исус използва тези термини в преносен смисъл, – поясни дядото.

– А какво означават наистина? – малкият любопитко веднага искаше да узнае всичко, нямаше търпение за това.

– Човек с „целеустременото око“ гледа само на дадения от Бога път. Писанието казва, че Божието Слово е водеща светлина, по-точно виделина на пътеката му. А този, който има „похотливо око“ се разсейва и става алчен, като гледа какво притежават другите. Когато завистта се вкорени в човека, щедростта умира и настава тъмнина.

– Не искам да имам „похотливо око“, – заяви категорично Драгомир.

– Тогава следвай Божието Слово, което ще бъде „светилник на нозете ти и виделина на пътеката ти“.