На Янко щом му се зададеше проблем, той предпочиташе да бяга. По-лесно е.

Ето тези дни се скара с брат си и вместо да седне и да разреши въпроса с него, той побягна, заявявайки:

– Не, с него трудно мога да се разбера. Навярно ще ми отмъсти за това, което му направих.

Янко отиде при чичо си. Там нещата вървяха добре, докато един ден той сбърка.

И вместо да признае вината си и да поиска прошка от чичо си, той реши:

– Ще напусна незабелязано това място и ще се устроя някъде другаде.

Един ден Янко срещна доста силен противни, който му бе много ядосан. Ясно бе, че не може да го надвие, но този път не успя да избяга и трябваше да се бие с него.

Никой от двамата не победи, но крака на Янко пострада. Накрая се разделиха, като си стиснаха ръцете.

Янко не можа да се оправи и до ден днешен куца.

И защо бе всичко това?

Може би, за да не бяга повече.

Ако имате проблем, уплашени сте от това, как се развиват нещата или не сте сигурни как да постъпите в даден момент не бягайте, а се обърнете към Бога за помощ.

Той ще ви помогне и подкрепи.

Слънцето грееше, но бе хладно. От време на време подухваше студен вятър.

Стамен се бе подпрял на оградата си и наблюдаваше двама мърморещи мъже.

– Какво време само.

– Уж слънце, ама тоя вятър …

– Какво толкова, – не се стърпя Стамен, – есен е. Скоро и сняг ще завали.

Мъжете като че се събудиха от думите на Стамен, но те не им дадоха облекчение.

Те по-скоро бяха смазани от такова изказване. Едва ли не ги правеха на слабаци, а те не бяха такива.

Въпреки всичко те нямаха смелост да се противопоставят, защото надеждата им за по-добро не можеше да проникне през мъглата на съмнението.

– Ами ако …

Ето това са думите.

Могат да те привдигнат и насърчат, но могат и да те смачкат и унизят.

Проблемът място понякога не е само в самите думи, а в разбирането им. Един казал едно, но другият разбрал друго.

Цветовете избледняват, бреговата линия ерозира, храмовете се рушат, империите падат, но „думата, казана на място“ издържа.

Днес бе хубав слънчев ден, но толкова неочаквано лоши неща се случиха на Лора в училище, че тя се огорчи и отчая.

Когато се прибра в къщи тя се опита да прикрие разочарованието си с надежда, но майка ѝ надушваше неприятностите отдалеч.

Тя погледна дъщеря си и попита:

– Какво се е случило? Имаш някакъв проблем?

Лора се опита да се усмихне, но майка ѝ добави:

– Преди да ми кажеш, че няма нищо, не забравяй, че съм твоя майка. Аз те родих и те познавам много добре.

Така си беше. Майка ѝ винаги бе до нея в моменти, когато тя имаше най-голяма нужда от нея.

По този начин, дори много повече, Бог ни познава отблизо. Той знае ставането и сядането ни. Вижда мислите ни отдалеч, преди да сме казали или направили нещо опирайки се на тях.

Той знае желанията и копнежите ни. Не можем да излезем извън границите на Неговата изобилна любов и грижа.

В Него намираме утеха, независимо къде се намираме и през какви обстоятелства преминаваме.

Когато Го призовем в молитва, Той ще ни предложи любовта, мъдростта и напътствието, от което в дадения момент се нуждаем.

Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.

Бе 1854 г. Много хора в Лондон умираха. Вилнееше болест, която никой не можеше да спре.

– Сигурно е от лошия въздух, – предполагаха едни.

– Възможно е, – добавяха други, – тази жега е съвсем неестествена за сезона.

Мнозина забелязаха:

– Тази горещина намали количеството замърсените от канализацията води на река Темза.

– Мирише отвратително, – бърчеха нос мъже и жени.

Някой шегаджия бе нарекъл реката „Великата смрад“.

Най- големият проблем на лондончани не бе въздухът. Доктор Джон Сноу чрез множество изследвания бе достигнал до извода:

– Замърсената вода е причина за епидемията от холера.

Днес сме наясно с друга криза, която смърди до небесата.

Живеем в един разорен свят, но най-лошото е, че погрешно идентифицираме източника за загниването му. Глупаво е да се опитваме да лекуваме симптомите.

Добрите социални програми и политики изглеждат полезни, но те са безсилни пред засилващите се злини в обществото ни. Истинският източник за падението ни са нашите грешни сърца.

Можем безкрайно да се оплакваме и да прилагаме различни програми и мерки, но това няма да помогне.

Вместо да лекуваме симптомите, трябва да оставим Исус да прочисти истинския източник на бедите ни – нашите сърца.