Слънцето печеше макар и не като лятното, но все пак стопляше измръзналите тела и крайници на минаващите по улицата.

Виктор отчаяно бе вперил поглед в колата си и мърмореше:

– Все така ми се случва …. попадам на мошеници, а сега съм вече и без кола …..

Атанас изхвърляше боклука и чу отчаяните вопли на съседа си. Той се приближи до Виктор и го потупа по рамото.

– Така е, приятелю, когато се обръщаме към съмнителни източници.

– Препоръча ми ги един колега от работата. Платих сума ти пари и нищо не свършиха. Карах я два дена и отново на ремонт, а няма и година, откакто я взех чисто нова ….

– Погледни колко пъти се обръщаме към реалити шоута, инфлуенсъри и порнография, за да подхранваме любопитството и похотта ни, без да мислим това как ще ни се отрази по-нататък.

– Кво е това инфлунсар и там как го рече?

– Това са хора, които има силно влияние в социалните мрежи. Имат голям брой приятели. Това, което пишат и казват се взима под внимание.

– Аха…., – поклати глава Виктор. – А моята кола? Кво да прая с нея?

– Този, Който е най- подходящ да ти помогне, независимо от провали, рани и разбити отношения е Исус. Той знае кое е най-доброто за теб.

Виктор го погледна войнствено и враждебно повдигна вежди.

– Разбери, Исус никога няма да ти откаже, – продължи Атанас. – Просто трябва да се обърнеш към Него.

– Да, бе ….. – вдигна ръце ядосано Виктор. – Колата ми, ……колата не върви, а той ми разправя за Исус. Смахнат човек.

И Виктор изнервен и ядосан тръгна към входа, а Атанас поклати тъжно глава и добави:
– Накъде е тръгнал този свят? ….. Показваш му как трябва, а той бяга като опарен ….

Цял ден Пламен се въртя в работилницата. Нещо човъркаше, но изглежда не успяваше, защото пухтеше и мърмореше недоволно под носа си:

– Какъв винт само! Отне ми цялото време и пак не мога да го отвия…..

Приближи Григор и за известно време наблюдаваше приятеля си. Накрая го попита:

– Защо не използваш автоматичен винтоверт? Ето го там в шкафа. Всичко става за броени минути.

Пламен се наежи и бе готов да кресне, но размисли. Отвори шкафа извади инструмента и бързо извади винта.

– Един от най-важните приоритети на Бог е да ни предостави правилните инструменти в живота, – каза Григор. – Дали това ще е мъдростта да се справим с трудно положение, волята да прекратим лош навик или допълнителна вяра и доверие, за да се преминем през изпречилото ни се препятствие с увереност, Бог е верен и ни снабдява с това, което ни е нужно за живота.

– Ти все с твоя Бог, – намръщи се Пламен.

– Като влагаме надеждата си в Господа, получаваме достъп до кутията с неограничен брой инструменти, които ни служат за всичко, пред което се изправим.

– Да, да! – продължи да мърмори кисел и раздразнен Пламен. – Къде бе твоя Бог, когато се трепах цял ден да отвия този скапан винт?

– А ти потърси ли Го? Призова ли Го на помощ?

– И какво да падна на колене и да му се моля?! Благодаря, това не е за мен.

– Когато Той ти даде сила, ще живееш в победа! – заключи Григор и тръгна да излиза.

А Пламен продължи да мърмори.

Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?

Дните станаха по-дълги и времето за общуване бе по-голямо.

Атанас, Кольо и Симеон не чакаха повторна покана, за да се съберат отново заедно, без ограничения и опасност.

Тримата редовно четяха Библията и разсъждаваха върху прочетеното.

Атанас обичаше да анализира и свързва нещата. Днес той предложи на приятелите си тази серия от умозаключения до, която бе достигнал:

– В Райската градина Бог беше с човека. В Стария Завет Бог се яви на човека. В скинията Бог обитаваше сред хората. В историята на Израел Бог говореше чрез човека. В Евангелията Бог бе видим като Човек, но на Петдесетница Бог можеше вече да живее в човека!

– До тази Петдесетница преди повече от две хиляди години хората бяха спасени чрез вяра в Исус Христос, въпреки че не знаеха Неговото Име, – отбеляза Кольо.

– Забележете, – наблегна Симеон, – Тяхната вяра беше демонстрирана от жертвите, които принасяха в храма, но символично гледаха с нетърпение към кръста.

– От Петдесетница все още сме спасени чрез вяра в Исус Христос, – заяви твърдо Атанас, – но нашата вяра се връща към Неговата жертва, която вече е направена заради нас на кръста.

– Освен това сега имаме опит с пребиваването на Светия Дух в самите нас, Който запечатва нашето „обръщение“.

Момчетата още дълго споделяха и откриваха нови неща, докато денят не превали и те трябваше да се прибират.

А вие носите ли Божия „печат“ на автентично обръщение?

Трифон обичаше да споделя с приятеля си Захари всичко, което го вълнуваше. Те бяха неразделни от времето, когато бяха малки момчета и често създаваха проблеми на възрастните.

Но минаха години и нещата се измениха.

Вечерта бе студена и мрачна, но двамата седяха един до друг и общуваха.

– Християнският живот е безкористен, дори когато има глобална пандемия, – заяви Трифон.

– Сцените за купуване на паника, на които всички сме свидетели, показват една единствена философия „аз на първо място“, – допълни мислите му Захари.

– Като хора сме призвани да действаме, – наблегна Трифон.

– Как? – попита Захари.

В създалата се обстановка, той не намираше начин да направи това. Знаеше, че хората се страхуват и нищо не приемат просто ей така.

– В този период трябва да се замислим сериозно за уязвимите в нашата общност. Нека използваме ресурсите си за споделяне с тях, – поясни Трифон.

– Икономиката става нестабилна …. – въздъхна дълбоко Захари и не довърши.

– За това нека изненадаме хората край нас с увереност и радост. Именно сега е време да показваме повече любов, – усмихна се насърчително Трифон.

– От много приказки файда няма, – махна с ръка Захари. – Какво предлагаш на практика?

– Можеш да купиш храна на някой възрастен или изолиран, поради заболяването, да подкрепиш друг финансово, особено ако е останал без работа. Посети някой самотник и разведри обстановката край него. Ето това е …., – разпери ръце вдъхновено Трифон.

Да се молим днес за народа си е добре, но не е достатъчно, нужно е и действие.