– Страхувам се да отида с дъщеря си до магазина, – оплакваше се Елена  на приятелката си, млада майка като нея. – В магазина Мими става напълно невменяема.

– Да не е болна?- учудено попита приятелката ѝ.

– Не! Вчера падна на пода пред входа на отдела за детски играчки и започна да вика: „Искам всичко“.

– Това е направо ужас, – съгласи се приятелката ѝ.

– В нашето семейство всички са спокойни и трезвомислещи, – каза Елена. – Изглежда в родилното са я подменили…..Такова крещене и тропане с крака ….

Другата майка въздъхна и безпомощно вдигна рамене.

Във вторник Гена показа на Василка една снимка, която се бе измачкала и не се виждаше лицето на човека, който бе сниман на нея.

Тя явно бе натъжена. Обърна се към приятелката. С много болка и съжаление каза:

– Как ли се е смачкала? Знаеш ли колко много държа на нея?!

Василка реши да ѝ помогне.

– Мога да я поправя. Ще я сканирам на компютъра си. След това ще използвам една специална програма и ще поправя пораженията. Не е трудно да е направи, само трябва да знаеш как..

Гена се усмихна обнадеждена.

– Това е като безпорядъкът и бъркотията в живота ни, – каза тя. – Какво може да ги поправи?

– Задачата е доста по-трудна в сравнение с възстановяването на една стара снимка, но има едно мощно средство, което винаги може да ни помогне.

– Кое е то?

– Исус ни е дал прошката си. Чрез Христос всичко, което е помрачило нашия истински образ, е отстранено с Божията благодат и дара на прошката. Освен това, Христос ни е призовал да използваме целителния дар на прошката при отношенията с другите. Благодарение на силата на прошката можем да живеем без горчивина от нараняванията и всичко, което ни отделя от другите.

– Колко е хубаво, че имаме, кой да ни помага да поправим нещата, – възкликна Гена.

– Трябва да сме благодарни на Бога, – усмихна се Василка, – за прошката, благодатта, която ни изцерява и премахването на разделенията.

Миналата седмица Зоя бе поканена от дългогодишната си приятелка Славка на вечеря. Дружбата между двете от година на година ставаше все по-крепка.

Вечерта бе тиха и ясна. Безброй звезди мигаха по местата си, а топъл ветрец развяваше косите им. Те седяха на терасата на един малък ресторант и споделяха спокойно мислите си.

– В последно време осъзнавам, че и двете се намираме в своята житейска есен, – каза Славка. – Това ме натъжава, защото по-голямата част от живота ми е минала.

– Когато гледам красивия танц на жълтите листа, които падат от дърветата, – възторжено поде Зоя, – виждам как в нежния си полет към земята отразяват слънчевите лъчи по неповторим начин. Есента е любимият ми сезон.

Славка я погледна изненадано и извика:

– Ти си луда. Във всичко виждаш красота и нежност.

Зоя се засмя:

– Идва време, когато листата трябва да окапят. Бог има план за цялото Свое творение, както за природата, така и за нас, хората. За това съм спокойна за своята есен

– Есента винаги ми е навявала само тъга, – тъжно каза Славка.

– Животът ми е в най-красивия сезон, – тихо каза Зоя. – В него радостта и тъгата се преплитат като нишки в пъстър килим. Бог има планове за нас, за това нека се успокоим, да замълчим и да се вслушаме в Неговия глас. Можем напълно да Му се доверим.

– Кой знае точното време за всяко нещо? И ще бъде ли със нас, когато се страхуваме? – попита Славка.

– Нека намерим утеха в Божиите обещания, – Зоя прегърна приятелката си. – Да му благодарим за красотата на творението Му, за красивите сезони в нашия живот. Нека възложим страховете си на Него и да бъдем уверени, че Той ще ни даде сила и ще ни привдигне.

– Да, така е, – съгласи се накрая Славка. – Бог е с нас през всичките сезони на нашия живот. Няма да се страхувам вече за бъдещето си.

Успокоение и мир настъпи в душата на Славка, а лицето на Зоя излъчваше радост и искрена любов.

Всяка седмица Антоанета излизаше с приятелката си Боряна и нейното куче Боби на разходка.

Веднъж срещнаха две големи кучета. Боби реши да ги закачи. Боряна и собственика на големите кучета се опитаха веднага да разделят домашните си любимци.

Антоанета само гледаше и си мислеше: „Ако решяха тези кучета можеха да схрускат набързо Боби и дори да се огледат за още. Боби е умно пале и би трябвало, съобразявайки се с размерите си, винаги да поставя Боряна пред себе си“.

По време на разходката Антоанета сподели с Боряна:

– Ти знаеш, че съпругът ми има сериозни здравословни проблеми. Притеснявам се, как ще се справя в тази ситуация финансово и физически, докато се грижа за него.

Боряна попита приятелката си:

– Мога ли да се помоля за теб?

Антоанета смутено кимна с глава. Искрената молитва на Боряна, припомни на Антоанета, че тя прекарва повече време в притеснения, отколкото в молитва.

Изведнъж Антоанета осъзна грешката си и си помисли: “ Колко много си приличаме със Боби. Когато дойда трудностите, аз се втурвам напред, вдигайки шум, подскачайки смело. Дори не осъзнавам, колко съм неадекватна, особено в някои наистина сериозни ситуации“.

Боряна я бе посъветвала в такива случаи да направи следното:

– Това, което трябва да направиш е да оставиш грижите си на Този, Който може да реши всеки проблем. А това става само с молитва.

Антоанета приведе глава, а устните ѝ тихо зашепнаха:

– Благодаря Ти,  Боже, за молитвите на моите приятели и близки. Разбирам, че тревогата е безполезна и че само молитвата има сила.  Помогни ми за в бъдеще да избирам молитвата, вместо тревогите.

Веднъж Надя си купи голям букет от рози. Да, букет за себе си.

– Ще дойдат приятелките ми, – помисли си тя – и ще ме попитат с ококорени очи, от къде ти е този огромен букет? А аз само загадъчно ще им се усмихна.

Замечта се Надя.

Същия ден дойде приятелката ѝ Цеца. Тя погледна букета и възкликна:

– О, ти си си купила цветя?

Пред приятелите не можеш да хитруваш много, те те познават много добре.