През тази година Спас ставаше на 18. През изминалото време до сега той празнуваше рождените си дни заедно с родителите си, но тази година той искаше нещата да станат малко по-иначе.
Застана пред баща си и майка си и категорично заяви:
– Мили родители, тъй като влизам в категорията на възрастните, искам да посрещна рождения си ден с приятелите си. А вас ви моля да не бъдете тук, когато те дойдат.
Спас очакваше някаква опозиция от родителите си, но бе изненадан.
– Нормално е вече да искаш, да празнуваш рождения си ден с приятелите си, – каза баща му.
– Ние ще намерим къде да отидем през това време и с какво да се занимаваме, – успокои го майка му.
Вечерта Спас събра много от съучениците си, за да отпразнува рождения си ден. Дигаха шум. Река от алкохол се лееше. Някой пееше. На друг му бе станало лошо от предлаганите питиета и не достигайки мивката и тоалетната, изливаше цялото съдържание на стомаха си върху килима …
Спас не си спомняше какво точно се случи тази вечер. След като приятелите му си отидоха, той рухна на дивана и заспа.
Той не усети, кога родителите му се върнаха. Не разбра, как и с колко огромни усилия очистиха „бунището“, в което бе превърнал апартамента заедно с приятелите си.
На сутринта Спас получи поздравления от родителите си по случай рождения си ден. Не чу от тях никакъв упрек или недоволство.
След няколко дена комшията Продан каза на Спас:
– Доста весело изкара родения си ден, но знаеш ли, че родителите ти нямаха къде да отидат тази вечер?
Спас трепна:
– Къде са били тогава?
– Родителите ти седяха на една пейката на спирката на метрото, а баща ти цяла вечер чете Библията. Двамата останаха там, докато затвориха метрото.
Нещо се преобърна в душата на Спас.
– Баща ми е седял на пейката и ме е чакал да дойда на себе си, – каза си с болка младежът. – Аз бях като блудния син, а той е бил готов да ме чака дотогава, докато се вразумя.
За Спас това бе специален урок, който запомни за дълго време. От тогава той не празнуваше рождения си ден без родителите си, а освен това оправи и отношенията си с Бога.
Каква по-голяма награда за родителите е, синът им да тръгне по правилния път.
