Методи бе отново с приятеля си Симеон. Двамата не бяха се виждали отдавна, тъй като Симеон се премести да живее на друго място.

Сега те отново можеха да споделят това, което ги вълнуваше в момента.

– Мъдрият човек е търпелив към хората, – отбеляза Методи.

– Е, разбира се, – възкликна Симеон. – Щом разбере причината за лошото поведение, веднага намира смекчаващи вината обстоятелства.

– За разлика от него, избухливият реагира гневно. Той не търси разбиране, – изтъкна Методи.

– Гневът донася още по-големи конфликти, само със сътрудничество и компромис може да се достигне доброто, – намекна Симеон.

– Все пак гневът сам по себе си не е грях, – отчете Методи.

– Но трябва да бъде краткотраен, насочен изцяло за разрешаването на даден проблем, – бързо реагира Симеон.

– В крайна сметка трябва да води до спокойствие, – поклати глава Методи.

– Ето, Божият гняв е за миг, – махна с ръка Симеон, – но благоволението Му продължава цял живот.

– Не контролираният гняв стимулира много други грехове, – забеляза Методи.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Никоя друга емоция не води до толкова много насилие и трупове.

– Гневът разрушава взаимоотношения, дори цели животи, виждал съм това няколко пъти, – сподели Методи. – Това особено е показателно чрез отречения натрупан гняв.

– Забележи,- въздъхна Симеон,- Божият гняв срещу мен никога не е бил погрешен и въпреки това Бог го отхвърли чрез Исус.

По този въпрос можеха още дълго да говорят, но денят преваляше, а и те трябваше да се прибират вече.

Минаха години. Ямата, предателството, затвор, фараон и глад.

Йосиф стоеше лице в лице с братята си, които разкъсаха шарената му дрешка и го продадоха.

Те се поклониха пред него, както бе в съня му.

Този момент не бе триумфален. Йосиф плачеше. Бореше се. Говореше грубо. Изпитваше думите им.

Вината на братята му изплува на повърхността, сякаш никога не бе изчезвала.

Защо не изчезна?

Една единствена причина, сънят срещна раната.

Когато стигнеш до там, където Бог ти е обещал, но все още помниш болката от ямата, хората, които са те сломили, дори не осъзнават в какво си се превърнал.

Йосиф можеше да ги смаже.

Но той водеше с истина и напрежение. Благодат и сериозност. И даде храна на тези, които му взеха всичко.

Истинското изпитание не е какво ще правите, когато се издигнете, а какъв ще бъдете тогава.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

Люси бе вече на 30 години и все още не осъзнаваше как си пасват всички части от живота ѝ.

– Какво е моето предназначение? – питаше се тя.

Севда нейна приятелка ѝ отговори така:

– Независимо дали го осъзнаваш или не, Бог поставя определени неща на пътя ти и ти дава възможности да развиеш различни способности, за да те подготви за твоето предназначение.

– В продължение на 12 години съм била мажоретка, – сподели Люси, – Окуражавах училищния отбор. Не виждам причината, поради която Бог ми даде тези преживявания.

– Всеки трябва да води хора до Исус. Защо не опиташ с това? – предложи ѝ Севда.

Изведнъж Люси осъзна нова връзка.

– Като мажоретка не се притеснявам от големи тълпи и мога да задържа вниманието им. През всички тези години Бог ме беше подготвял за ролята, за която ме е създал, – каза тя, разбрала на къде я води Бог.

Той я бе водил да води хора при Христос.

Всяко преживяване в твоя живот те прави уникален.

Помисли за естествените таланти, които Бог ти е дал, за различните възможности, които си имал и за способностите, които си придобил.

Различните преживявания, които си имал в твоя живот може да изглеждат, че нямат връзка сами по себе си, но заедно те водят към нещо значимо, което можеш да използваш за прослава на Бог.

Даниела обичаше да придобива нови умения. Всеки ден взимаше уроци на телефона си по немски език.

Често Даниела заявяваше:

– Харесва ми да раста в познанието и да научавам на практика неща, до които мога да се добера. Малко ме плаши идеята да остана невежа за нещо.

И коя бе всъщност причината за това?

Тя самата даваше отговор:

– Това, че не знам нещо ме кара да се чувствам уязвима, невежа и незначителна, а знанието ми дава чувство на самоувереност и контрол.

Да, но …

Един ден Даниела осъзна:

– Аз съм постоянна всезнайка и обичам да съм права за всичко.

И това я стресна. Звучеше ѝ грозно и неприятно.

Тя разтърси глава и започна да разсъждава:

– Ученето е нещо добро, но със знанието идват много проблеми. Ако разчитам само на него, не уповавам на Бог. Освен това от многото си знание мога да се възгордея.

Желанието за знание и да бъдем винаги прави създава огромно изкушение да гледаме отвисоко на другите, които мислят или действат различно от нас, а това ще ни изолира от тях.

Гордостта и любовта не могат да съжителстват заедно.

За да обичаме като Исус, който като Бог знаеше всичко и въпреки това се лиши от статуса Си, за да служи, учи и спасява човечеството, ще трябва да ходим в Неговото смирение.

Да обичаме смирено като Исус означава да наситим всяко знание, което имаме, с Божията мъдрост и проницателност.

Само тогава ще можем състрадателно да се ангажираме с хората, да им задаваме въпроси и да ги ценим точно там, където са в тяхната радост или болка, и в техния грях или невежество.