Архив за етикет: причина

Удовлетворение от работата

Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.

Групата на Сашо възползвайки се от хубавото време започна традиционното си общение в парка.

– Страхувате ли се от тежката работа? – Слави откри темата за днес.

– Често сме склонни да напуснем работата, преди да е приключила, – отбеляза Крум.

– Може би защото тя е твърде трудна, – намекна Станислав. – Или сме загубили интерес към нея. Причината може да бъде и някоя по-добра оферта другаде.

– Ние сме създадени така, че да чувстваме удовлетвореност от работата, – наблегна Цачо, – която е не само завършена, но и добре свършена.

– Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме удовлетворението, което идва със завършването, – перифразира Филип думите на Цачо.

– Някои смятат, че е лукс да не се работи, – усмихна се се Цено. – Или това е привилегия само за по-богатите и известните?! Всъщност това е лишение.

– Една от причините безработицата да е толкова опустошителна е, че когато човек е без работа, той е извън плана на Създателя. Следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и завършването ѝ, – констатира Сашо. – Нека се молим за тези, които нямат работа, но да не забравяме, че трябва да завършваме и своята докрай.

Вината

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Двете трапези

Марин още от дете бе запленен от историите за Исус. Причината бе, че в тях се разказваше за Неговата сила.

Той размахваше ръце и възторжено говореше:

– Да знаете какви чудеса прави! Той е Господар над морето и бурите. Победил е болестите и бесовете. Няма нищо невъзможно за Него. Исус е Супергероят, много по-силен и як от Батман и Супермен.

Минаха години. Марин започна да цени Господа не само за това, което вършеше, а и за Неговото смирение.

Тази вечер бе особена. Лек ветрец разклащаше дърветата, а буреносните облаци отдавна бяха изплакали мъката си.

През деня дори понапече малко.

Марин стоеше пред една от картините окачени в хола. Това бе известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Той обичаше да наблюдава лицата на учениците и на самия Исус. Искаше му се да разбере какво си мислеше всеки от тях в този момент.

Младежът се вълнуваше много от урока, който Исус даде на учениците си малко преди да се настанят край трапезата.

Той си Го представяше. Исус коленичил пред всеки от тях. Умива краката им и ги избърсва.

Марин добре беше научил какво трябваше да прави и към какво го призоваваше Христос.

– „И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни един на друг да си миете краката“.

Тези думи на Исус съпровождаха Марин навсякъде, където и да отидеше. Не ставаше дума за буквално измиване на краката, въпреки че той бе участвал и в това.

Основно бе отговора на въпроса: Кое стои на първо място в живота ти твоето удобство, твоите желания, твоите удоволствия или нечии други?

Но сега бе друго. Погледът на младежа обгръщаше цялата картина.

Чудно, ….. сякаш долавяше разговори край масата.

– Чудесна картина, – каза баба му, която неусетно бе влязла в стаята. – Те все още са с Него, но не знаят какво ги очаква.

– Като си помисля само, – продължи коментара Марин, – Адам яде от забранения плод, а тук те трябваше да ядат от плътта на Спасителя и да пият кръвта му за възпоменание. Никой от тях не разбираше, че Исус ще бъде разпънат само заради неизпълнението на една забрана.

Лицето на Марин се озари и той въодушевено продължи:

– А всички ние потънали в греха, вместо да бъдем наказани, бяхме заменени от Него там на кръста….. Две трапези, а колко много се различават. На едната забраненият плод, а на другата едно разчупено тяло и жертвената кръв пролята за нашето спасение.

Изгубената илюзия

Малкото лъвче гледаше звездното небе и си мечтаеше:

– Ех, да можех поне веднъж да полетя до Юпитер.

То не бе избрало случайно тази планета. Имаше си причина и то доста основателна.

Още от малко то се гордееше:

– Няма по-пъргаво и силно от мен. Би ми подхождало нещо огромно и величествено.

А Юпитер бе голяма и забележителна планета. Тя пасваше точно на манията му за величие.

В душата си то не бе сиво, а безчестно и ужасно животно.

Макар и малък, бъдещият лъв се страхуваше да изглежда слаб и страхлив.

Минаха години и лъвчето порасна. Стана голям и страшен звяр.

Един ден царят на гората прочете в местния вестник:

– Атмосферата на Юпитер е смазваща за земните жители. Посмее ли някой да стъпи там, нищо не остава от него.

И той се отказа. Детската му мечта моментално се изпари.

Колко често наяве или на сън мечтаем за пари, кариера и слава, искайки винаги да се носим върху вълната на успеха, но не виждаме обратната страна на мечтата си, която е изпълнена с жлъч и води към гибел.

Отново се разгневих

Заваля. Очакваха се и по-ниски температури, но това не бе причината Камен да бъде обезсърчен.

Той бе обхванал главата си с ръце и страдаше.

– Как можах? – кореше се той. – Не исках да го направя. Знам, че ако не прекратя негодуването си и оставя гнева да бушува в мен, ще се раздразня и ще направя нещо, за което после ще съжалявам. Но …..

Камен стана. Размаха гневно ръце и закрачи неспокойно из стаята.

– И аз си имам предел. Сякаш хората около мен нарочно ме провокират.

Той спря насред стаята и въздъхна дълбоко:

– Старая се. Не могат ли да разберат, че не ми харесва, когато ми се присмиват, дори само на шега да е.

Камен затвори очи и стегна ръцете си в юмруци.

– Само се оправдавам ….

Младият мъж изрита изпречилото му се кошче за боклук и то се разсипа.

– Когато се ядосвам наранявам хората. Защо се случва всичко това и то точно с мен?

Изведнъж си спомни думите на приятеля си Кирил:

– Винаги се чувстваш прав. В теб прелива адреналинът и дивото изскача от теб.

– Да, но ако оставя гнева в себе си, откачам, – възрази Камен, – а пусна ли го тежко и горко на тези край мен.

Всяка съпротива у него секна. Той падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми, Господи. Помогни ми, в такива ситуации да се владея и да помоля хората, които съм наранил, за прошка. Замени гневните ми изблици с Твоя мир. Помогни ми повече да слушам, а не да налагам своето мнение. Ти винаги си бил добър към мен и вярвам, че ще ме научиш как да се доверявам на хората и по какъв начин да преодолявам собствената си несигурност.

Когато Камен се изправи, в сърцето му имаше мир.