Posts Tagged ‘причина’

Неизпратеното съобщение

събота, октомври 2nd, 2021

Татяна не бе на себе си. Гневът в нея клокочеше като не изригнал вулкан.

– Как може да ми изпрати такова съобщение? – възмущаваше се тя.

И се зае веднага да отговаря, удряйки нервно по бутоните на телефона си.

Текстът, който написа бе прекалено дълъг, оскърбителен и рязък.

Няколко пъти го прочете. Не, за да го провери, а да се наслади на отмъщението си.

Високомерно и самодоволно Татяна натисна бутон „Изпрати“ и се загледа навън през прозореца.

Тя имаше отличен мобилен Интернет. Индикаторът за сигнала показваше, че връзката е отлична, но ….

След известно време на екрана на телефона ѝ се появи червен надпис: „Съобщението не е изпратено“.

Татяна бе готова отново да повтори написаното, но изведнъж пръстите ѝ замръзнаха във въздуха.

– Заслужава ли си да го правя, – каза си тя. – Съобщението ми по някаква непонятна причина не стигна до местоназначението си. Следователно ми се дава втори шанс да преосмисля решението си.

Това се случи съвсем неочаквано, но явно не е случайно.

Татяна пресметна какви щяха да бъдат последствията.

– Би било голяма грешка, ако бях изпратила това съобщение, – възкликна тя.

Баба ѝ казваше:

– Казана дума, хвърлен камък. Не можеш да я върнеш назад.

– Какво щях да направя?! – Татяна взе да се укорява. – Ако бе стигнало….. Просто не ми се мисли. С нищо не можех да го спра.

Тя седна и се замисли сериозно.

– Съвсем незряло и деструктивно бих постъпила, ако започна война с този човек. Конфликтът щеше да се разрасне и нямаше да има край. В крайна сметка и двамата щяхме да загубим. Опитите да се примирим щяха да се провалят.

Татяна не знаеше, какво се бе случило, но бе спасена.

При следваща подобна ситуация, тя си обеща:

– Няма да реагирам спонтанно. Ще премислям нещата и тогава ще вземам решение.

Три пъти мери, един път режи.

Нова надежда

събота, юни 26th, 2021

Много млади бездетни двойки са съкрушени от безплодието си. Те не виждат светъл лъч в бъдещето си.

Един ден Лъчезар срещна двама млади, които бяха сключили брак преди 3-4 години. Те излизаха от една клиника. Бяха си правили тестове. Търсеха причината за отсъствието на рожба.

Лицата им бяха помръкнали. Явно изследванията не бяха добри.

– Здравейте, – поздрави ги Лъчезар, – Изглеждате доста обезкуражени.

– И вие на наше място не бихте се радвали особено много – сбърчи нос мъжът.

– Казаха ни, че не можем да имаме деца, – тъжно добави жената.

– Можете да бъдете значими и на друго поприще и без да сте родители, – опита се да ги насърчи Лъчезар. – Вие сте чудно и прекрасно направени, просто трябва да намерите нова цел.

Жената се просълзи:

– Благодаря ви. Чувствам се безполезна щом не мога да имам деца, но от вас чувам, че съм чудно и прекрасно направена. Това ме освежи и ми даде надежда.

– Вярвате ли в Бога? – попита Лъчезар.

– Напуснах църквата преди много години, – поясни жената, – но изглежда трябва да подновя връзката си с Него.

Тази двойка млади хора си тръгнаха с надеждата за придобиване на по-добра цел, отколкото този свят може да им даде.

Така става понякога в живота. Някои не успяват да станат бащи и майки по различни причини. Други мечтаещи за кариера, а загубват шанса си в дните на безработица. Но чрез Исус ставаме скъпо обичани деца на Бога.

Нека вървим по „пътя на любовта“. Това е цел, която надхвърля всяка роля или положение на заетост.

Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти

вторник, юни 22nd, 2021

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Авторството

понеделник, май 24th, 2021

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Живи, а не мъртви

вторник, май 18th, 2021

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!