Денят предпазливо пристъпяше в тихата утрин. Хората уморени от веселбата от предния ден и нощта, още се излежаваха в креватите си, не желаейки да вършат каквото и да е.

Но за Митко това не важеше. Той бързо се измъкна от леглото, облече се, обу се и тръгна към вратата. Бързаше, защото имаше среща с приятели, а вече закъсняваше.

Когато Митко влезе в малката зала, момчетата  бяха там. Те се шегуваха и разказваха кой как е прекарал празника.

Димо се изправи и каза:

– Приятели нека да започнем. Вчера празнувахме Рождество Христова. Но днес искам да се спрем на нещо много известно, на което почти не обръщаме внимания. Спомняте ли си какво казаха ангелите на овчарите в звездната нощ?

– „Не бойте се, защото, ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, Който е Христос Господ. И това ще ви бъде знакът, ще намерите Младенец повит и лежащ в ясли“, – бързо каза Минчо.

– Забелязахте ли началото на известието? Какво се казва там? – попита Димо.

– „Благовестявам ви голяма радост“, – обади се Станко.

– А какво всъщност означава радост? – отново попита Димо.

Момчетата се замислиха сериозно. Те знаеха, че тази радост е резултат присъствието на Господа, но от тях се искаше да кажат какво те разбират под радост.

Първи започна Радой:

– Радостта се изявява от хора, които се радват, че си успял в нещо.

– Радостта е мирът, който преминава всякакво разбиране, – добави Атанас.

– Радостта е знанието, че нищо не може да ни отдели от Божията любов, – плесна с ръка върху коляното си Станимир.

– Радостта върви по вода, – този отговор бе съпроводен със смях, но Венелин смело продължи. – Ако не вярвате питайте Петър?

– Радостта превръща водата във вино и нахранва хиляди с обяда на едно великодушно момче, – стеснително се размърда Камен на стола.

– Радостта е с размерите на синапово семе, – каза Тодор.

– Радостта са децата, големи и малки, – усмихна се Явор.

– Радостта е бебе, когато човек е на 90 години, – вметна Минчо.

– Радостта е поток в пустинята и път в пусто и безводно място, – намеси се и Делян.

– Радостта е девствено момиче, което казва на ангела: „Да ми бъде според словото ти“, – каза Митко.

– Чудесни предложения, – одобрително кимна с глава Димо. – На мен не ми остава нищо друго освен да прибавя и моето мнение.

Всички момчета вторачиха погледите си в Димо.

– За мен радостта е Неговото чудотворно, неугасимо присъствие в живота на всеки от нас.

Беше 2000 година. Малката Йоана получи рождествен подарък от малкия Тони, който живееше на много километри далеч от нея.

Едно момче, се бе отзовало на поканата на една благотворителна организация и бе направило подарък за съвсем непознато момиче.

В кутия за обувки имаше играчка и други малки, но полезни неща. А благотворителната организация се бе заела с изпращането на този подарък.

В пакета Йоана намери и снимката на Тони, на която бе написано името и адреса му.

– Колко мило от негова страна да ми изпрати подарък, – зарадва се малкото момиче.

Тя гледаше непознатото момче, което ѝ се усмихваше от снимката и му се любуваше.

Йоана реши и изпрати писмо до Тони, в което му благодареше за подаръка, но той не го получи.

Дълги години Йоана се опитваше да намери Тони чрез Facebook, защото искаше да се свърже с него.

Най-накрая го откри и му изпрати покана за приятелство.

Първоначално Тони отказа, но по-късно се съгласи. И скоро двамата станаха добри приятели.

Така започна общението на двамата чрез Facebook. Те постоянно си обменяха писма.

13 години след изпращането на подаръка Тони написа на Йоана:

– Хайде да се срещнем. Ако искаш аз ще дойда в твоя град.

– Добре, – съгласи се Йоана, въпреки че малко се притесни от предложението.

И двамата се опасяваха, страхуваха се от това, как ще протече първата им реална среща. Но когато се видяха бяха много щастливи.

Йоана имаше невероятно усещане, когато видя лицето на Тони. А той още от първия миг на срещата я хареса.

– Само Бог ни е събрал! – възкликна Йоана.

Тони се усмихна и закима с глава в знак на съгласие.

– Искаш ли да станеш моя жена? – каза нежно младежът.

Очите на Йоана сияеха:

– Да, – категорично отговори тя.

„Защото Моите помисли не са като вашите помисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ“.

Имало е време, когато са били обединени стопанствата, в така наречените ТКЗС-та. Не  е като сега, гледаш обширна площ цялата в бурени и драки, на кого е никой не знае, но земята пустее и не дава добри добиви.

В едно ТКЗС отсам планината, хората работеха задружно и се трудеха усилено. Мързеливите гонеха, а трудолюбивите награждаваха.

Предстоеше жътва. Хората запретнаха ръкави, машините не спираха денонощно и приключиха най-рано от всички стопанства в околността.

Председателят на ТКЗС Продан Славчев каза на отчетното събрание:

– Благодаря ви за тази кампания. Първенци сме в прибирането на реколтата. Редно е всеки труд да се възнагради подобаващо. За това съм решил да организирам една екскурзия за всеки от вас, който денонощно бе на полето по време на кампанията.

Предложението му бе посрещнато с бурни ръкопляскания, усмивки и възклицания.

– Наш Продан си е такъв, все гледа да насърчи трудолюбивите.

– Винаги ни е помагал, липсва ли нещо, пали джипа,няма и час, и го доставя.

– С такъв човек всеки е съгласен да работи. Ето сега и екскурзия организира…….Добро сърце има.

– Умел организатор е и умее да печели сърцата на хората.

А той вървеше сред тях, усмихваше им се, здрависваше се с всеки и не забравяше да го попита за домашните. Имаше рядката дарба да помни лица, имена, дори и роднините им.

На уречения ден автобусът потегли, с весели и радостни хора, които очакваха да видят онези кътчета на страната, които още не бяха посетили. За да бъде всичко, както трябва Продан предвождаше групата.

Не бяха изминали още двадесетина километра, когато ги пресрещна джип. От него слезе едър мъж, който махна на автобуса да спре.

– Какво съм направил, правилата ли съм нарушил? – притесни се шофьорът на автобуса.

– Нищо нередно не правим, – каза Продан. – Ако имат някакви забележки ще се съобразим с изискванията им, но без да посягат на екскурзията ни.

Мъжът приближи и ясно каза:

– Тук ли е Продан Славчев?

Продан стана и кратко каза :

– Да.

Без много обяснения, мъжът заяви:

– Трябва да ви заведа в Окръжния комитет на Партията за справка.

Продан махна ръка на спътниците и като слизаше от автобуса им пожела:

– Приятно прекарване. И гледайте да се повеселите и заради мен.

Откараха го с джипа. Продан нищо хубаво не очакваше от такова отзоваване.

Когато пристигна го въведоха в една голяма стая, вероятно използвана за събрания.

Там го срещнаха двама намръщени мъже.

– Какво си въобразявате? – извика гневно единият.

– Какви ги вършиш, Продане, жътвена кампания, а ти си повел хората си на екскурзия!

– Екскурзията е за награда, – кротко обясни Славчев. – Хората ожънаха и прибрахме житото.

– Каква награда! – сопна се първият. – Около вас стопанствата изостават с жътвата. Машините ви стоят без работа. Защо не отидохте да им помогнете?

И двамата мъже, не искаха да чуят, че хората денонощно са се трудили, че са вложили всичките си сили, и че всеки от тях се нуждае от почивка, защо не и екскурзия.

– От утре, Славчев, няма да сте председател на това стопанство, ще работите в местната кланица.

– Но аз съм агроном и нищо не разбирам от животни, – възпротиви се Продан.

Кой ти слуша човекът, който бе организирал хората бързо и навреме да приберат реколтата.

Журналистката Кели Самарива получила задача да направи репортаж за видрите в аквариума в Денвър и не подозирала, че всичко ще се обърне наопаки в този работен ден.

Оказало се, че нейният приятел Майк Йенсен се пазарил с администрацията на аквариума и сложил при видрите табела, която очарователните създания издигнали от дъното пред очите на жената.

Кели била изумена, когато видяла послание за себе си, в което имало молба да се обърне.

Не е нужно да казваме, колко много се зарадвала журналистката, когато се обърнала и видяла Майк с пръстен в кутия и предложение за брак.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.