Елена внимателно разглеждаше щанда за играчки в близкия на дома им магазин. Тя търсеше перфектния подаръка за сина си Живко.

– Той много бързо чупи или поврежда каква да е играчка, – въздъхна тя.

– Вземете този евтин камион или полицейската кола, – посъветва я магазинерката.

– Притеснявам се, – премигна неспокойно Елена. – За колко минути ще се наслади Живко на тази играчка, преди тя да се превърне в боклук и захвърлена в някой ъгъл на стаята?!

– Днес производителите се стараят да подобрят качеството, особено на играчките за малки деца, – опита се да я успокои магазинерката.

– Ако бързо се чупят, – засмя се тъжно Елена, – това се прави с предпазна мярка.

– Как така? – повдигна изумено вежди магазинерката. – Каква предпазна мярка? С какво ще играят децата?

– Това е идеята, – поклати глава Елена. – Купуваме по-евтиното, за да осигурим безопасността на децата си.

Магазинерката бе нацяло объркана.

– Ако детето не контактува с тази играчка по-нататък, вероятността да се нарани е нула, – поясни Елена.

Магазинерката избухна в бурен смях:

– Ако е така, вземете му малко чукче. Него няма да може толкова лесно да счупи.

– Още по-лошо, – махна с ръка Елена. – Докато му обясним за какво служи и как да го използва, Живко ще ще изпочупи всичко наоколо с него.

И двете се засмяха.

Накрая Елена избра едно „безопасно“ самосвалче според нея, но то се счупи по пътя ѝ към колата.

Да се чудиш, какво да подариш на децата си за поредния празник.

Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.

Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Катя всеки ден с дядо си преглеждаше вестника.

– Дядо, какво интересно е станало днес? – питаше тя.

И старецът ѝ четеше.

– А, – възкликваше Катя, – за тези хора трябва да се молим. Те са претърпели голямо бедствие.

Така двамата се присъединяваха към Бог в любовта и грижата за света.

Светът е пълен с различни хора, които говорят разнообразни езици и живеят в градове или села. Те не носят еднакви дрехи, не се хранят с едни и същи храни, празнуват различни празници.

Но Бог вижда всеки от тях като специален.

От заснежените планини до пясъчните плажове, от тропическите джунгли до горещата пустиня, Бог обича всеки човек по света.

Никой не е забравен или изоставен.

Празник бе. Двамата приятели Добри и Минчо излязоха сред природата, да се поразходят.

– Представи си само, – гласът на Добри хриптеше от възбуда, – девет часа е стоял на крака, бичували са Го, шест часа е висял на кръста, …. Обикновен човек не би могъл да издържи. А Той …

– Извика с триумфален глас, – подчерта дебело Минчо, – „Свърши се“.

– Цената за нашето изкупление беше платена, – размаха ръце Добри. – Жертвата за нашия грях беше направена! Грехът беше простен! Вината беше изкупена! Сега ни се предлага вечен живот. Готово е!

– Не е нужно да вършим повече добри дела, отколкото лоши, – добави Минчо.

– Не трябва вече да се изкачваме по стълбите до някоя статуя, – усмихна се Добри, – да целуваме нечии крака.

– Не е нужно дори да си религиозен, – вметна Минчо.

– Готово е! Грехът е простим за всички! Цената е платена! – извика с висок глас Добри.