Животът на Данчо бе изключително динамичен. Той постоянно бе зад волана. И това безразсъдство без почивка даде резултат.
Той катастрофира. Пораженията му бяха сериозна и на косъм бе да загуби живота си.
Сега лежейки в болницата, той преосмисляше живота си и правеше съвсем други планове за бъдещето.
Не знаеше дали ще може да се движи без помощ и изобщо ще успява ли сам да се обслужва, но той не губеше надежда и смяташе, че ще преодолее всичкия този кошмар.
Но ударите в живота идват от там, от където най-малко ги очакваме.
По обяд медицинската сестра му донесе писмо.
Данчо веднага позна почерка ѝ. Ръката му, която държеше писмото се разтрепери от вълнение.
– Какво ли ми пише? – каза си той и започна да чете.
Още от първите редове, веждите му се събраха и едва не извика от болка.
Годеницата му пишеше:
„Може би ти изглеждам безсърдечна, но повярвай ми, чувствам се ужасно. Бих искала да се разделим като приятели. Не ми се сърди и погледни ситуацията от моя гледна точка“.
Безскрупулният егоизъм на решението ѝ го накара да се изсмее на глас. Отдавна не се бе смял така. Дежурната сестра го помисли за полудял и понечи да му даде успокоително.
– Не се тревожете, – продължаваше да се усмихва Данчо. – Годеницата ми ме напуска и се жени за банков бос. Желая ѝ успех.
Раните му заздравяваха, но тази в душата му дълго тлееше в него.
Животът понякога е кратък, а отчаянието дебне на всеки ъгъл и това не може да се пренебрегне.
Единственото, което оставаше за Данчо бе, че се е променил и то към по-добро.
