Това бе неравностойна битка. Тя бе между гиганта Голиат и малкото момче Давид.

Преди Давид да отреже главата на противника си с меча си, Голиат се провикна:

– Не е честно! Знаеш, че не мога да се бия на леко наклонен терен.

Интересното е, че гигантът сякаш хвърли цялата вина за поражението си върху леко наклонената долина, в която двамата се биеха.

– Само да се биехме на равен терен като мъже! Страхливец! – продължаваше да крещи Голиат.

Израилтяните се спогледаха, а един от тях отбеляза:

– Хълмът, на който се биеха Давид и Голиат, има само пет градуса наклон.

А филистимците яростно възразяваха:

– Битката не е честна! Нарушени са правилата за безопасност за Голиат. Той не трябва да се бие на какъв да е наклонен терен.

– С това малко камъче от прашката на Давид бе причинено само леко одраскване на ухото на нашия гигант.

Каквото и да говореха, Голиат бе повален и лишен от главата си.

Нестор бе перфектен. Той бе постигнал много успехи и целеше нови.

Един ден той осъзна:

– Моят успех Бог използва, за да ме направи способен да помагам на хората в затвора. Всички мои постижения не означават нищо в Божията икономика.

Истинското свидетелство в живота му, бе най-големият му провал. Той бе бивш затворник.

За него това бе най-голямото унижение, но то бе началото, когато Бог започна да употребява живота му по нов начин.

Нестор хареса това преживяване, защото не той се прославяше, а Господ.

В тези моменти бе изправен пред потресаващата истина:

– Светът ми е преобърнат наопаки.

Нестор бе разтърсен.

– Точно когато загубих всичко, което смятах, че ме прави велик човек, – споделяше той с другите, – тогава открих истинската същност, която Бог ми бе определил и разбрах истинската цел в живота си.

Не е важно какво правим, а какво суверенният Бог избира да направи чрез нас.

Божието царство е парадокс, където победата идва чрез поражение, изцелението чрез съкрушение и намирането на себе си чрез изгубването си.

Чу се вик от кръста:

– Свърши се!

– Какво се свърши? Дългият в историята план за изкупление на човека. Посланието на Бог към хората.

– Не, делата, извършени от Исус като човек на земята, бяха завършени.

– Това вик на поражение ли бе?

– Едва ли.

– Не вик на отчаяние, а вик на завършеност, на победа. Вик на удовлетворение.

– Дори може да се каже вик на облекчение: „Вземи ме у дома“.

– Елате, десет хиляди ангели и Го отнесете в при Неговия Отец.

– Той заслужава почивка.

Да, наистина битката приключи! Свърши се!

Когато Гошо бе малък гледаше по-възрастните и си казваше:

– Те са мъдри и няма да се провалят, защото знаят винаги какво да правят. Един ден, когато порасна и аз ще знам как да постъпвам.

Дойде и този ден, но Георги осъзна:

– Много неща съм научил и въпреки това, все още не знам какво да правя в някои ситуации.

Независимо дали става въпрос за болест в семейството, проблеми в работата или конфликт с колеги, в такива моменти се изтръгват всички заблуди за личен контрол и сила.

На Георги му оставаше само една възможност.

Той затвори очи и прошепна:

– Господи, помогни ми. Не знам какво да правя.

Така Георги научи, че личната слабост и безпомощност не означават поражение, но когато се предадат на Бог с доверие, те стават инструменти за Господа да работи в и чрез тези обстоятелства.

Това, че сме пораснали, не означава, че знаем всичко.

Разбира се, ние ставаме по-мъдри с възрастта, но нашите слабости разкриват колко сме безсилни.

Нашата истинска сила е в Христос.

„Да пораснеш“ означава да се довериш и да се подчиниш на силата, която идва, когато осъзнаеш, че се нуждаеш от Божията помощ.

В семейството на Максим имаше свобода относно избора на убеждения. Двама от братята му изповядаха исляма, а родителите му посещаваха протестантска църква.

Максим бе избрал за себе си някакъв мистицизъм, който бе синтез от индуизъм, будизъм, ислям и християнство. Той се чувстваше едва ли не свръх човек. Усещаше в себе си огромна сила, която бе способна да разруши всичко.

Веднъж казаха на Максим:

– Има някой, когото ти не можеш да победиш.

– И кой е той? – Попита Максим с огромно любопитство.

– Това е местният християнски свещеник, който служи в храма.

У Максим се зароди желание да премери сили с този човек.

Един ден той усети в себе си много енергия. Вечерта Максим извърши съответните ритуали, като усилено се готвеше за срещата с свещеника.

Той беше убеден, че ще го победи, използвайки цялата си магическа сила.

Максим влезе в храма и видя човекът, който търсеше.

– Странно, у него не усещам никаква енергия, – каза си той. – Та той е обикновен човек, облечен в свещенически дрехи. Нима с него трябва да си меря силите. Изглежда са ме излъгали. Този човек, не може да бъде по-силен от мен.

Тогава у Максим се зароди желание да им покаже какво може.

Хората бяха още в храма, а свещеника проповядваше Словото Божие.

Максим застана в средата между людете и започна да прави заклинания, напрягайки цялата си магическа сила, като я насочи срещу свещеника и хората край него.

Опита веднъж, не се получи. Пробва втори път, отново нищо.

Максим се напрегна до краен предел и …… изгуби съзнание. Хората се погрижиха за него и го оставиха на едно легло. Така, той лежа няколко часа. А когато дойде на себе си, тихо промълви:

– Загубих тази битка.

Мистицизма, който Максим следваше имаше строго правило, ако загубиш битката, трябва да се учиш от този, който те е победил.

Той призна поражението си. Остави ритуалите си. И негов учител стана свещеникът, който той презираше.

В живота на Максим всичко се преобърна. Това, което узна за Исус Христос, трогна сърцето му. Той призна себе си за грешник и разбра, че единствено Господ може да го спаси.

След покаянието си Максим посвети живота си на Бога.